Иля Илф и Евгений Петров

ДВАНАЙСЕТТЕ СТОЛА
 

Осма глава

БРИЛЯНТЕНИЯТ МИРАЖ


 

          Иполит Матвеевич свали омазнената си филцова шапка, разреса мустаците си, които при допир с гребенчето мятаха снопчета искри, и, като се изкашля решително, разправи на Остап Бендер, на първия срещнат мошеник, всичко, което бе чул за брилянтите на умиращата си тъща.
          Докато го слушаше, Остап на няколко пъти скачаше от мястото си и се обръщаше към желязната печка с възторжен възглас:
          - Ледът се пропука, господа съдебни заседатели! Ледът се пропука!
          Подир час двамата вече седяха до нестабилната масичка и, допрели глави, четяха дългия списък на скъпоценностите, кичели някога пръстите, шията, ушите, гърдите и косите на тъщата.
          Иполит Матвеевич час по час натъкмяваше играещото на носа му пенсне и натъртваше:
          - Три наниза перли... Много добре го помня. Два с по четирийсет зърна и един голям - със сто и десет. Брилянтено колие... Клавдия Ивановна казваше, че струвало четири хиляди, било старинна изработка...
          Следваха пръстените - не венчални халки, дебели, глупави и евтини, а тънки и леки, с инкрустирани в тях чисти като сълза брилянти; тежки, ослепителни обеци, хвърляли по малките женски уши разноцветни отблясъци; гривни с формата на змии с люспици от изумруди; огърлица-браслет, за която бе отишла реколтата от пет хиляди декара пшеница; колие от перли, достойно само за прочута оперетна примадона; но връх на всичко бе диадемата за четирийсет хиляди рубли.
          Иполит Матвеевич се огледа наоколо. Из тъмните ъгли на окадената портиерна искряха и трепкаха изумрудни пролетни лъчи. Таванът бе забулен в брилянтен дим. Перли се търкаляха по масата и подскачаха по пода. Стаята бе омагьосана от миража на съкровището.
          Иполит Матвеевич бе толкова развълнуван, че се сепна едва когато чу гласа на Остап.
          - Добър избор. Камъните явно са подбирани с вкус. Колко струваше всичкото това чудо?
          - Седемдесет-седемдесет и пет хиляди.
          - Мда... Значи, сега е поне сто и петдесет хиляди.
          - Толкова много? - зарадва се Воробянинов.
          - Може и повече. Само че вие, скъпи другарю от Париж, плюйте на тая работа.
          - Как да плюя?
          - С плюнка - отговори Остап. - Както са го правели преди епохата на историческия материализъм. Нищо няма да стане.
          - Защо?
          - Защото така. Колко бяха столовете?
          - Една дузина. Холна гарнитура.
          - Вашата холна гарнитура сигурно отдавна е изгоряла в нечия печка.
          Воробянинов така се уплаши, че скочи от мястото си.
          - Спокойно, спокойно. С тази работа се заемам аз. Заседанието продължава. Между другото, двамата ще трябва да сключим един малък договор.
          Задъхан, Иполит Матвеевич кимна в знак на съгласие. Тогава Остап Бендер започна да излага условията.
          - В случай че съкровището бъде реализирано, аз като пряк участник в концесията и технически ръководител получавам шейсет процента. Може да не ми плащате социални осигуровки, за мене те са без значение.
          Лицето на Иполит Матвеевич стана пепеляво.
          - Това е пладнешки грабеж!
          - А вие колко мислехте да ми предложите?
          - Ами... пет процента, е, хайде, десет. Ама вижте какво, това се цали петнайсет хиляди!
          - Нещо друго да искате?
          - Н-не.
          - Да не би да искате да ви работя даром, а на това отгоре да ви дам и ключа от жилището, където са парите, и да ви кажа къде няма милиционер?
          - В такъв случай извинявайте - изсумтя Воробянинов. - Имам пълно основание да мисля, че мога и сам да се справя с работите си.
          - Аха! В такъв случай вие извинявайте - възрази великолепният Остап. - Както казва Анди Тъкър, имам не по-малко основание да мисля, че и аз мога сам да се справя с вашите работи.
          - Мошеник! - изкрещя Иполит Матвеевич и се разтрепера.
          Остап запази хладнокръвие.
          - Слушайте, господине от Париж, ако искате да знаете, нашите брилянти са ми в кърпа вързани! И вие ме интересувате дотолкова, доколкото искам да осигуря старините ви.
          Едва тогава Иполит Матвеевич разрба какви железни лапи са ог стиснали за гушата.
          - Двайсет процента - мрачно каза той.
          - И моите джобни ли? - подигравателно запита Остап.
          - Двайсет и пет.
          - И ключът от жилището?
          - Но това прави трийсет и седем хиляди и петстотин!
          - Защо са тия подробности? Е, добре - петдесет процента. Половината за вас, половината за мен.
          Пазарлъкът продължаваше. Остап отстъпи още малко. О т уважение към личността на Воробянинов се съгласи да работи за четирийсет на сто.
          - Шейсет хиляди! - крещеше Воробянинов.
          - Ама вие сте много долен човек - протестираше Бендер, - обичате парите повече, отколкото трябва.
          - А вие не ги ли обичате? - писна Иполит Матвеевич с глас на флейта.
          - Не ги обичам.
          - Тогава за какво са ви шейсет хиляди?
          - Заради принципа!
          Иполит Матвеевич направо хлъцна.
          - Е, ледът пропука ли се? - добави Остап.
          Воробянинов изпъшка и смирено каза:
          - Пропука се.
          - Значи, споразумяхме се, околийски предводителю на команчите! Ледът се пропука! Ледът се пропука, господа съдебни заседатели!
          Иполит Матвеевич се обиди, че го наричат "предводител на команчите"  и настоя за извинение, тогава, в извинителното си слово, Остап го нарече фелдмаршал и двамата се заеха с разработването на диспозицията.
          През това време портиерът Тихон пропиваше в бирария "Фаза" рублата, която се бе озовала в ръката му по най-чудодеен начин. Петима слепи акордеонисти, насядали един до друг върху миниатюрния дървен подиум, се мръщеха на връхлитащите ги пръски от бирения прибой. Портиерът беше трогнат до дъното на душата си от появата на своя господар и на трите бутилки бира. Всичко му се струваше превъзходно - и господарят, и бирата, и дори предупредитулният плакат: "Омоляваме не употребявайте непристойни думи." Думата "не" отдавна бе изтръгната от някой зевзек и тази особеност страшно разсмиваше портиера Тихон. Той въртеше глава и мърмореше:
         - Ама че са го измислили тия гяволи!
         След като се насмя до насита, той си взе последната бутилка и отиде на съседната маса, където седяха двама напълно непознати цивилни младежи.
         - Какво става, войничета? - попита Тихон и седна. - Вярно ли е, че щели да връщат земята на помешчиците?
         Младежите прихнаха. Единият попита:
         - Ти да не си помешчик?
         - Аз съм портиер - отговори Тихон, - но, да ви кажа, ами ако помешчикът си дойде? Няма ли да му върнат земята?
         - Разбира се, че няма да му я върнат, глупако.
         Тихон много се изненада, допи си бирата, главата му още повече се замая и той продължи да дрънка врели-некипели за върналия се господар. Младежите едва успяха да го изтикат от масата.
         - Господарят ще ми даде медал - мърмореше Тихон. - Моят господар си дойде.
         - Ама че глупак! - заключиха младежите. - Къде е портиер тоя?
         - В старческия дом. Дето беше и Воробянинов.
         - Щял да се върне, как не! Да не му е зле в чужбина?
         - Може пък да се е върнал и да се кани да става консултант.
         Портиерът Тихон се вкопчваше във всяка ограда, прегръщаше стълбовете по пътя си и в полунощ най-сетне се дотътри до своята пещера. За зла участ беше новолуние.
         - А! Пролетарият на умствения труд, работникът на метлата! - възкликна Остап, щом съзря превития одве портиер.
         Тихон замуча с нисък и страстен глас, с какъвто понякога в среднощната тишина изведнъж яростно и припряно започва да мучи някое клозетно казанче.
         - Това е конгениално - заяви Остап на Иполит Матвеевич. - Вашият портиер бил голям дръвник! Може ли човек така да се напие за една рубла?
         - М-може - рече ненадейно прозрелият портиер.
         - Я ми кажи, Тихон - подхвана Иполит Матвеевич, - знаеш би какво стана с моите мебели, приятелче?
         Остап внимателно придържаше Тихон, та словото му да се лее свободно от широко отворената уста. Иполит Матвеевич чакаше напрегнато. Но от устата на портиера, в която зъбите бяха никнали не подред, а през един, изригна оглушителен вик:
          - Ах, нявга, в д-дни на младини...
          Портиерната се изпълни с гръм и трясък. Тихон трудолюбиво и старателно изпълняваше песента, без да пропуска нито дума. Той се движеше с рев из стаята и ту несъзнателно се гмурваше под масата, ту удряше нахлупения на главата си каскет в медния цилиндричен топуз на стенния часовник, ту коленичеше на един крак. Страшно весело му беше.
          Иполит Матвеевич се видя в чудо.
          - Ще трябва да отложим разпита на свидетелите за утре сутринта - каза Остап. - Хайде да си лягаме.
          Двамата пренесоха заспалия и натежал като скрин портиер върху пейката.
          Воробянинов и Остап преспаха заедно на портиерския креват. Под сакото си Остап носеше каубойска риза на червени и черни карета. Отдолу нямаше нищо друго. Затова пък Иполит Матвеевич под известната на читателите лъскава жилетка имаше още една - вълнена, яркосиня.
          - Жилетката ви е само за продан - зевистливо каза Бендер, - тъкмо ще ми е по мярка. Продайте ми я.
          На Иполит Матвеевич му беше неудобно да откаже на новия си съдружник и пряк участник в концесията и той, навъсен, се съгласи да му я продаде по своя цена - за осем рубли.
          - Парите - след реализиране на нашето съкровище - заяви Бендер, докато поемаше от Воробянинов още топлата му жилетка.
          - Не, така не мога - каза Иполит Матвеевич и се изчерви. - Върнете ми я, ако обичате.
          Деликатната природа на Остап беше скандализирана.
          - Но това са бакалски пазарлъци! - извика той. - Да захващаме съвместна дейност за сто и петдесет хиляди и да се препираме за осем рубли! Научете се да живеете нашироко!
          Иполит Матвеевич се изчерви още повече, извади малък бележник и с калиграфски почерк си записа:

25.IV.27 г.
Дадени на др. Бендер
8 р.

          Остап надникна в тефтерчето.
          - Охо! Щом вече сте ми отворили сметка, поне я водете както трябва. Откррийте дебит, открийте и кредит. В дебита не забравяйте да впишете шейсетте хиляди рубли, които ми дължите, а в кредита - жилетката. Салдото е в моя полза. Петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и две рубли. Засега е доста добре.
          След което Остап потъна в тих детски сън. А Иполит Матвеевич свали вълнените си ръкавели и баронските ботуши, остана по кърпено егерово бельо, засумтя и се мушна под завивките. Чувстваше се много неудобно. От външната страна, където юрганът не достигаше, му беше студено, а от другата му пареше младото, изпълнено с трепетни идеи идеи тяло на великия комбинатор.
         И тримата сънуваха.
         Воробянинов сънуваше ужасни неща: микроби, криминална милиция, кадифени рубашки и майстора на ковчези Безенчук в смокинг, но небръснат.
         Остап сънуваше вулкана Фуджияма, началника на обединение "Маслодобив" и Тарас Булба да продава картички с изгледи от Днепрострой.
         А портиерът сънуваше, че от конюшната е избягал един кон. Търси го чак до сутринта и като не го намери, се събуди мрачен и разнебитен. Дълго и с почуда гледа двамата заспали в леглото му. Ала нищо не можа да разбере, грабна метлата и излезе навън да изпълнява преките си задължения: да премита фъшкии и да се кара на бабичките от старческия дом.


 
 

*Откъсът е от "Двайнайсетте стола", Илф и Петров, ИК "Дамян Яков", С., 1997 г., пълно нецензурирано издание, превод Татяна Балова.