Александър Митев

разкази и есета

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

МОЯТА ИДЕЯ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Александър Митев

 

Есето е сред десетте отличени на конкурса,
организаран от Министерския съвет с тема
"Моята идея за България" по случай 24 май 2001 г.

 

            Дъвчех суха баничка и събирах кураж. Най-после го събрах и реших да кажа нещо за моята идея. Причината да пиша не е в това, че съм социално ангажиран тип, или че се надявам да променя с нещо България. Цялата работа е, че съм подмамен от евентуална награда.
          И така, прибрах се в скромната си, но уютна стаичка в Студентски град и започнах да пиша. Касетофонът въртеше приятни френски шансони. Не че си падам по тази музика, но съквартирантът ми, който следва арабистика, много държи да ги слуша. Започнах да пиша легнал, защото така ми е по-удобно. Проблемът е, че така се побучава много нечетлив текст, но обещавам да го набера на компютър, преди да го пратя някъде. Предполагам, че вече с нетърпение очаквате да чуете моята идея за България, затова започвам по същество.
         Както повечето студенти, и аз заработвам по нещичко в свободното си време. Моята работа е особено приятна - лепя афишите на Централния куклен театър. Сигурно сте ме виждали да обикалям булевардите с големи слушалки от уокмен на ушите и с оранжева кофичка, пълна с тапетно лепило. Това тапетно лепило много беше учудило, като започнах работа. Преди това не знаех, че всички афишари в София си лепят афишите с тапетно лепило. А никой на се беше замислял, че не по-малко основание има тапетното лепило да се нарича "афишно". Но понеже пак се отплеснах, повлиян от тази терминологична дискриминация, продължавам нататък...
          Денят беше един зимен четвъртък. Тогава се лепят афишите на ЦКТ, понеже представленията се играят в събота и в неделя. Времето беше започнало да се затопля и снежни преспи падаха от покривите на кооперациите. Точно залепях поредния афиш на някакъв трансформатор, когато една ледена висулка се стовари със страхотен трясък върху главата ми и се пръсна на стотици ледени кристалчета. Ще побързам да успокоя чувствителните дами, че нямаше кръв и не пострадах кой знае колко, защото сградата беше на три етажа. Но тогава си казах:
          - Ето, видя ли? Ако това се беше случило в Ню Йорк, сега нямаше да си жив!
          Оттогава нито за миг не съжалявам, че навремето избрах България. Признавам, че не видях много добро през последните години, но не видях и много лошо. Може би само когато ми откраднаха якето, ав него бяха новите ми ръкавици... Но това е друга история.
          Та мисълта ми беше за България. За това колко е хубаво да си 1/8-милионна частица от това чудо. И аз искам да дам нещичко на моето малко Отечество. Така стигнах и до моята идея, която смятам да реализирам в близките няколко години.
          А тя е да си стъпя на краката и да започна по-сериозна работа. Ще се преместим тогава с моето момиче в някой апартамент под наем (като за начало). Ще налепя тапетите с афишно лепило и ще стане място за чудо и приказ. После може и до съвета да отскочим с моето момиче, да се бракосъчетаем както си му е редът. След това идва и най-сериозната част. Ще седнем ние с мойта женичка, ще си поговорим сериозно, пък ще запретнем ръкави и ще си народим челяд.
          Ако някой може да направи повече за България - нека направи. От мен толкова!
          Това последното би било финал, само че има един проблем - нямам си момиче. Да кажеш, че съм грозен - не съм. Момичетата даже забавен ме намират, а защо стана така, не мога да разбера. Ето, тази вечел колегите ще ходят в някой клуб да "ловуват". Викат ме и мене, ама входът е 5 лева!
          Та за това ми беше мисълта в началото. Ако може да помогнете с нещо, да взема някоя награда, да спечеля някой лев, че и за да мога да изляза, да се харесаме с някое момиче, да помогнем с каквото можем на България...

 

 

Електронна публикация на 29. май 2001 г.

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!