Теодора Димова

ЕМИНЕ


 

Теодора Димова нашумя с пиесата си "Стопър", която беше представена в камерната сцена на Театъра на българската армия - клуб "Максим". На 24 май 2001 г. беше премиерата на първия й роман "Емине", излязъл под запазената марка на издателство "Жанет-45" - Пловдив като част от новата белетристична поредица за дебюти "Гамбити". Между другото Теодора Димова е дъщеря на българския писател Димитър Димов. Тук се задоволяваме да публикуваме само откъс от романа "Емине", като друг откъс  може да бъде прочетен и в страницата "Литература плюс култура".


         Озоваха се един до друг една привечер след прашните и топли часове в училище, четиринайсетгодишни, в един двор, натежал от цветовете на вишни и магнолии
         Боже мой, къде си виждал тук магнолии!
         в един двор, натежал от цветовете на вишни и магнолии, натежал от Lady in Black и Sebastian, от кубински ром и тайно изпушени фасове, от самотните сънища и яростното стискане на пъпки в студените бани, от хипарските панталони и изтърканите джинси, от чарлстоните, от току-що наболите гърди, от още неукрепналите членове. Някой високо и нехайно произнасяше имената им, докато отпиваше от шишето "Столичная", запознайте се, това е Яна Илинда, това е Силян, батериите на касетофона върху пейката лекичко виеха, някой беше събрал две пейки една срещу друга и те седяха върху облегалките, по-късно щяха да излязат и да им крещят диванета! нехранимайковци! защо цапате с обущата си седалките, тя отишла при него една сутрин, се пееше в песента, една самотна неделна сутрин, вятърът развявал дългата й коса, той не знаел как го е открила, бил потънал в тъмнина и всичко около него било в разруха, водел битки, в които не можел да победи, тогава тя го попитала кои са неговите неприятели... някой монотонно и хипнотично превеждаше за кой ли път баладата и очите им просветваха в тъмното, това е Яна Илинда, това е Силян, запознайте се, как? попита той, Яна Илинда,отвърна тя със смуглия си глас, привикнала с недоумението, което името й предизвикваше и лекичко си кимаха, защото нямаха нужда от повече, знаеха всичко за себе си, после започна Себастиян.

Някой ме нарече Себастиян.
Нарекоха ме Себастиян.
Някой ми каза: Себастиян.
 

          Акордите на Себастиян, тъгата му. Нейните рубиненочервени устни, те не отронвали и звук, разноцветните стъкълца, прищевките й на куртизанка, калейдоскопът, закръгленият й задник, раздялата.
          Себастиян.
          До една кофа в задния двор стоеше свита просякинята, ровеше в издутите си торби, преброяваше безценните си съкровища, пролетта беше тъмнозелена и влажна, без слънце, по здрач люляците разцъфтяваха, и вишните също, магнолиите, Боже мой, къде си виждала магнолии в тази страна! всички пушеха цигарите, марлборо и кент, една след друга, пиеха, четиринайсетгодишни, премрежваха очите си от рома и водката, срамежливо се прегръщаха, държаха ръцете си в безбрежната пролет, вятърът пълнеше очите им с прах и предчувствия, облаците пълзяха между цветовете на вишната, наближаваше бурята, миришеше на озон, просякинята се беше приближила до тях, безшумна като котка и се беше втренчила във водката, Себастиян.

Някой ме нарече Себастиян.
Някой ми каза: Себастиян.
Нарекоха ме Себастиян.

          Бяха разбрали, че от този момент нататък ще са заедно, дебнеха всяко движение и не смееха да се погледнат в очите, и някой отново пусна Lady in Black и тя отново тръгна с монотонния си настъпателен ход през годините, през неделните утрини и косата й отново с развя на ледения февруарски вятър и човекът до тях продължи все така тихо и вглъбено не себе си да разказва историята о, Лейди, казал той, простете ръката си над мен, позволете ми да остана до вас, а тя му отвърнала надявайте се и вярвайте, бъдете в мир със себе си, и думите й изпълнили умъртвеното му сърце с живот и ако майка му беше останала жива след няколкодневното раждане, ако беше останала останала така нежна както на снимката, която винаги носеше в себе си, ако беше имал дом, ако беше имал семейство, ако беше имал онази сияйна обвивка, с която всички израстваха, сигурно би обичал всичко това така, както обикна Яна Илинда в онази стотна част от секундата докато някой все още произнасяше имената им, запознайте се, беше казал този човек, това е Яна Илинда, това е Силян и отново равните, ритмични, монотонни акорди, нейните стъпки през времето, тя, идваща от много далеч, в началото отеквали само обувките й по пустата земя и след това се появявала тя, цялата в черно с развята коса, устремена, безмерно красива, момчето вече не превеждаше, вече всички до болка бяха научили какво се е случило с дамата в черно и със Себастиян, чакаха да се разрази бурята, да се изпушат цигарите, да се свърши водката, Яна Илинда и Силян приковани не говореха, усещаха само дишането си и дрезгавината на пролетта и някакво разкъсване, защото след тази първа среща бурята ги разпиля и всички се разбягаха и едва след три години! три години на възторжено припомняне, на мълчаливо отчаяние, на безнадеждно ваене на образа. Едва след три години на непрекъснато скитане, разпитване и чакане в двора с вишните и магнолиите! докато те разцъфтят, дадат плод и пожълтеят, едва три години по-късно заслепена от дълбоката им увереност, че винаги ще бъдат заедно, дамата в черно се смили и отново ги постави в едно и също време на едно и също място...
          нощта блестеше от дъжд, когато паднаха там, паднаха и... улици, тротоари, фарове, летен дъжд, топъл дъжд, що прогони изведнъж изпоплашените хора и кокошките на двора, видяха в едно място трева, където снегът се беше стопил и го избраха и значи след тези три години, които завинаги бяха приключили, имаше пръст, трева, вятър и животът, който им предстоеше... и още нещо имаше, нещо важно... а, да! миризмите... на дъжд и на далечна още пролет, а тя само това повтаряше тигрови очи, тигрови очи и нещо тигрово, котешко, нещо, нещо... и страшно горда и главата й все вирната и дългите крака и неправдоподобното й тяло и полепналите погледи по него, а вътре лудница, народ, веселба и гърч по Бога...
          като нож в сърцето, като без да може никога да се върне назад, видя го в другия край и тръгна към него... много дълго време вървях към тебе, каза и очите ти, нещо тигрово, като олово се стичат по хората и ги разголват, много дълго време се придвижвах, каза, защото не вярвах, каза не вярвах на очите си, че ще те видя отново, от единия край до другия, докато дойда и избухна в смях, като че говореше измислици, като че не беше истина, защо!
          Защото не можеш да бъдеш, каза. Цялата вечер измина, докато дойда до този прозорец, а ти само на него стоиш и ме гледаш. Тогава той се сети за дъжда и за всичко, за другите работи, за миризмите и врявата до Бога, за смеховете им, младостта им, за живота, който им предстоеше и му хрумна - защо непременно да продължи да живее, когато в този момент искаше да умре, да я запази непокътната, великолепна през годините, в които вървеше към него от единия край до другия, защо да не се качи на перваза и да не скочи, имаше достатъчно време, преди да е казал нещо друго освен името й, може би, Яна Илинда.
          Яна Илинда.
          Яна Илинда и след това край
          и тогава тя цял живот само това ще вижда и ще го помни, ще го обича, как се качва на перваза, произнася името й и полетява надолу, обаче не! не! разбира се, не!
          лудницата наоколо, тя си проправяше път, пространството блестеше, гърдите й жадно се повдигаха, стаеният й бяс, миризмата й на самка и дойде ред на стълбите, по стълбите надолу, сто етажа надолу, препъваха се, бяха забравили само крилата си, само по-бързо, за да стигнем долу, да се измъкнем, на тротоара вече не можеха да си поемат дъх, как се казваш!
          Яна Илинда
           знам, повтори го пак, кажи ми още веднъж, как се казваш, непрекъснато повтаряй името си, Яна Илинда, още веднъж и завинаги, отсега нататък само твоето име, Яна
           Илинда, навън, на дъжда, в нощта тичаха, казвай, говори, искам да чувам името ти, Яна Илинда, като камбани, не съм чувал по-хубаво име от твоето, Яна Илинда, ще бъдем винаги заедно, Яна Илинда...
           не мога, спри, ще падна, не можем да тичаме повече
           не можем вече да спрем, късно е, никога няма да спрем
           тя се дърпаше и се смееше и хвърли чантата си, палтото си, започна да хвърля от себе си дрехите, за да не й пречат, за да остане съвсем гола, за да може да тича с него, тогава той се изплаши, изплаши се, че ако я докосне, тя ще изчезне и грубо я събори на тревата, направо върху пръстта и дрехите, които им бяха останали...
           това кръв ли е, Яна Илинда... защо не ми каза, Яна Илинда... и тази драскотина на челото ти, Господи... нараних ли те, Яна Илинда... очите й тогава, нейните очи в тъмното срещу вятъра... топлината й до себе си, кръвта й, дъхът й... беше повече, отколкото можеше да понесе... виж една пейка тук, любов моя, седни... и няма да ставаш, каквото и да се случи няма да ставаш и си затвори очите и няма да ги отваряш
          отиде на шосето и легна... първо чу бръмченето на мотора, не го чу, усети го, после пипалата на фаровете, те все по-ярко осветяваха локвата до лицето му, после скоростта, свистенето, как се казваш, любов моя, повтори ми още веднъж името си, любов моя, само още веднъж името ти, а тя със смешния си глас, цялата превърната в писък и махаше с ръце
          колата спря точно до него, беше такси и се качиха в него почти голи, измръзнали, а тя през целия път плачеше и трепереше... защо, защо, защо го направи, не разбирам защо го направи
          Себастиян
          запомни сега, каза й той, запомни хубаво. Ако някой ден поискаш да се разделим, на мен ще ми се иска да ме бяха премазали сега, на това шосе, в тази нощ. И ако някой ден поискаш да се разделим, ще трябва да върнеш времето обратно и да седнеш отново на пейката и да не ставаш от нея каквото и да се случва, разбра ли! И тя обеща, пое задължението, ако някой ден поиска да се разделят, да върне времето назад, да седне на пейката, да затвори очите си и да не става повече, каквото и да се случва наоколо.




Електронна публикация на 10. юли 2001 г.

г2001 г. Теодора Димова. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.