Алеко Константинов

фейлетони

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

Освидетелствувание зъбите на посещающите Черната джамия*

 

Алеко Константинов

 

 

         Страшно съм разсеян! Откога съм се наканил да си купя четка за зъби и все забравям. Най-сетне излезе ми солена тази разсеяност. Вчера, г. редакторе, беше Петковден. Аз си взех позволителен билет от г. прокурора и се упътих към Черната джамия да посетя господина Петка Каравелов. С мене тръгнаха сума другари. Стигаме до портата на затвора и като снабдени с билети, мислехме, че ще си влезем свободно. Ама не е тъй. Спря ни един жандарм и почна да пита всекиго от нас при кого отиваме в Джамията. Ний му сочим билетите, той не иска ни да ги погледне. Попита първия:
         - При кого отиваш?
         Онзи, зевзек, отговори му:
         - При Саръчизмели Мехмеда.
         - Слободно! - отговори архангелът и нашия другар, след като ни смигна иронически, упъти се към затвора. Ний всички знаехме, че той отива при г. Каравелов.
         Жандармът попита втория от нас:
         - При кого отиваш?
         - При Моралното Влияние - отговори вторият.
         Архангелът го погледна малко подозрително, но все пак му каза:
         - Слободно!
         Третият, четвъртият... десетият, все му отговаряха с някои новомодни зевзеклици и той ги пропущаше свободно. Само аз се намерих между всичките един чистосърдечен и като ме попита:
         - При кого отиваш? - аз току му изтърсих без гарнитура:
         - При господин Петко Каравелов.
         - Аа! При Каравелова? Хубаво - продума архангелът със заканителна интонация, - как ти е името?
         - Еди-как си.
         - Откъде си родом?
         - От Дунавска Кутловица.
         - Женен ли си?
         - Не съм.
         - Деца имаш ли?
         - Едва ли.
         - Химия учил ли си?
         - Какво?! - попитах аз крайно зачуден.
         Архангелът, без да ми отговори, завря си носа между листовете на едно тефтерче и като сричаше малограмотно туъ, което бе там написано, сформира следующите въпроси:
         - Знаеш ли състава и употреблението на ди-на-ми-та?
         - Не, не зная.
         - На ме-ли-нита?
         - Не, не зная.
         - На пи-ро-кси-ли-на?
         - Не зная.
         - На нитроглицерина?
         - На нитроглицерина - не зная, не! Колкото за глицерина, няма какво да крия, грях не грях, употребявал съм го, божи работи!
         - Аа! Употребявал си го! - измъмри жандаринът и записа нещо в тефтерчето. Сетне се обърна към един прилично облечен в цивилни дрехи господин, който стоеше настрана с едно красиво сандъче под мишца, и му направи знак с очи да се приближи.
         Непознатият господин приближи до нас, сложи сандъчето на земята, отвори го и почна да вади отвътре разни клещи, щипци, пили, куки, четки, памук, пасти и прахове за зъби, дантин, каучук и други принадлежности на дантисткото изкуство. Жандаринът се обърна към мене и ми извика строго:
         - Стой! Зъбите!
         Аз го изгледах смаян. Наистина цял свят знае, че жандарите са един вид дантисти, но упражнението на тази професия посред бял ден, на улицата, и спрямо един смирен човек показа ми се малко чудно. Ами що щѐ същинският дантист? - питах се аз. Може би той да присъствува на операциите като експерт. Па най-сетне мен ли намериха за най-годен предмет за експертиза! Бре, дявол да го вземе, какво да правя! Има си хас жандармът да ми разкърти зъбите, а дантистът да ги намести отново, да не се познава. А бе аз имам нужда от два зъба, но тук ли му е мястото най-сетне! Доде си мислех така, жандармът ми извика още по-строго:
         - Скоро зъбите!
         Аз помислих, че той иска да му дам доброволно зъбите си, и му отговорих:
         - Моите зъби не са изкуствени, господин жандарм, не мога лесно да ги извадя.
         - Отвори си устата! - изкомандува той натъртено.
         Аз твърде естествено помислих, че той иска да ми помогне да ги извадя по-лесно, и затова не побързах да си отворя устата. Същинският дантист тогава се наведе, взе нож и клещи и като ги доближи до лицето ми, попита ме базкрайно деликатно:
         - Шелаете, косподин, да пока̀шит фаш зупи?
         Аз разбрах, че имам работа с някой доброжелател на българския народ, и се поуспокоих малко, но все се стеснявах да се озъбя, да си покажа скритите недостатъци и затова му отговорих, че не съм въодушевен от извънредно желание да си показвам зъбите.
         В същия миг жандаринът ме хвана със своите не дотам изящни пръсти за устните, разтвори ги, дантистът промъкна края на ножа между зъбите ми и аз... аз пачнах да чета една молитва и целият ми безплоден живот мина през ума ми...
         - Не пойте се, ас карантирам фаш шивот! - издума доброжелателят и почна да разтваря устата ми с клещи и да изучава с усърдие, свойствено на нашите покровители, състоянието на моите зъби. Аз с най-голямо стараниие въздържах дишанието си, защото бях похапнал пастърмица, па ме беше страх да дъхна пред благородния нос на дантиста, привикнал на такива нежни благоухания, каквито розпространяват кварглите и лимбургското сирене. След като свърши и записа наблюденията си, дантистът прибра своите инструменти и се оттегли настрана. Аз почнах да критикувам този род статистика, но жандармът строго пресече моята охота с думите:
         - Моля, моля! Я прочетете, това какво е? - И с тия думи подаде ми бр. 9 на в. „Мир“ от 11 октомврий, в който на стр. 3, колона 2, във Вътрешния отдел, прочетох горе-долу следующето:
         „Властта“ е длъжна да знае дору и   з ъ б и т е   на външните посетители (като че ли могат да бъдат   в ъ т р е ш н и   п о с е т и т е л и) на Черната джамия.“
         - Извинете, господин жандарм - казах аз смирено, - до днешен ден не бях чувал за този закон. Моля ви, бъдете добри, недейте обажда, че ми липсват два зъба.
         Вий, господин редакторе, знаете ли нещо за този закон?

 

 

         София, 15 окт. 1894 г.

 

 

 

 

 

---

 

* Фейлетонът е публикуван за първи път във в. „Знаме“, год. I, бр. 17 от 17.10.1894 г. с подпис „Един от „Клуба на моралното влияние“.

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1989 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]