Димчо Дебелянов

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ОТМИНАТА

 

 

      На младостта й белите цветя
      не бяха вечерна тъга познали
      и с тях окитена вървеше тя
      да буди радост в чуждите печали;
      в очите й на пламенни възторзи
      разискряха се пламен рой звезди
      и жаждаха милувки двете рози
      напъпили връх нейните гърди.

       

      Тя в златолунна нощ ме позова
      на празник, на безименни наслади,
      но неразбрала грешните слова,
      душата девствена се не обади,
      че спяха в нея, първи сън заспали,
      на младостта ми белите цветя -

       

      а днес по нея всеки поглед жали,
      че те цъфтят, ала повехна тя...

       

       

       

       

       

       

       

       

       

      върни се | продължи

       

г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]