Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

АЕТОС

 

Драгомир Петров

 

 

На Пиер Сегерс

 

Пръхтенето на белите жребци навярно
ще отзвучава тръпно всяка идна вечер.
В града сред планината, недозрели,
гроздовете ще съхнат под стрехите. Тайно
и като просяк предрешен ще минеш
през входа на слугите. Вече само твоя
трапезата несложена ще си остане.

 

Ще се люлеят празни стремената
на белите жребци. Окървавено
и непокорно цвилене ще удря
Главата си из тъмните клисури.
Върху гробовете, зареяни там горе,
из поднебесните била, ще тлее, бяла,
премяната на годеница невенчана.
От чакане Бакуриян ще избледнее
и в костницата образът ще се пропука.

 

И ако ще в подземията на душата
обезумели да се блъскат двете гласни
на забраненото за тебе име,
в мълчание заключени ще си останат
докрая устните ти. Горе, в езерата,
ще пляскат рибите, но тебе
несложена трапеза те очаква. Сам си.
И предрешен към планината ще потеглиш.

 

Но никога отново, никога докрая
на дните си към този град не ще пътуваш.
А пътят, сляп и отмалял, ще се загуби
из гробището на съсечените нощи.
Затуй се обърни с молитва към земята,
към камъните, хвойните и към бодлите,
да бъдат милостиви в зимен студ и лете
към просяка безимен, тръгнал бос и дрипав.

 

А вий, треви прекрасни, утешете
загубилите пътя към Аетос.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. юли 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]