Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

БАЛАДА

 

Драгомир Петров

 

 

Експресът те отнесе през полята
към мъртвия, непроницаем север
и ноемврийското небе, студено,
се сключи подир теб. Какво че пак
ще плачеш, може би, ще чупиш пръсти,
ще хапеш стиснатите си до болка устни
и ще си спомняш листопада във Бояна?
Аз няма да обгърна твойто рамо
и няма да изтрия с длан челото,
обсебено от тъмните ти мисли.
сега си много чужда и далечна.
сега си къс небе над оня град,
застинал във мъглива неподвижност,
сега си черната вода, която
протича някъде под каменни мостове.
Сега си пустотата на ноември.
О, смърт, последна цел на всяко рождество!
Сред черните ръце на дървесата,
поели в свойте пръсти небосвода,
тя бавно пие нечии сълзи
и ги превръща на студена светлина.
И сънищата тихо се превръщат
на кълнове несмели, но нетърпеливи.
Април отново ражда своята
лъжа от тръпки, шемет и желание.
Експресите задъхано пристигат
и ти ще дойдеш с тъмното лице
на друга старобългарска мадона,
за да ми кажеш колко ототдавна
си ме очаквала. И новата
измама ще е толкова красива,
че всяко знание ще избледнее
под устрема на тази първоистина.

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]