Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

ЕСЕН В СОЗОПОЛ

 

Драгомир Петров

 

 

Ще можеш ли, Созополис, да ме спасиш отново,
ще ме приемеш ли като галера изтерзана
в безсмислена борба сред бреговете си уханни,
обкичени с гроздове лепнещи? О, приласкай ме!
Спаси ме от съдбата на махало залюляно
между досадата и болката. Спаси отново
любовника низвергнат, жалкия лъжежених
на славата. И угаси въпросите, Созополис!
Че под лозницата на този двор, с мушкато
в саксии край пътеката и с пиршеството цветно
на богородичките и гергините, ухаят
смокините и гният дървените стрехи в здрача.
Гъркинята, с чертите си повтаряни отколе
в огледалата от сребро, в икони, в кладенци
и в мрамори начупени, налива виното
с ръка от млада смугла плът, наново сбръчкана,
и спомените й, натегнали от кораби
разбити и удавници, се молят за покой.
Покой желае морската стихия, уморена
човешките устои все да подкопава, ах,
покой под старата асма, вдън този двор дълбок,
където изтъняват и набъбват сенките
в ухание на плодове и гниещи цветя,
които пием с виното. Напразно старият
рибар ще кърпи мрежата. Отминаха отдавна
стадата пролетна скумрия и ловът е свършил.
А дупката, която кърпиш, старче, ще расте
напук усърдието ти, дордето уловиш
морето, ах, тъй сладостно уханен пада здрачът,
любима, не унивай, протегни десница бяла
към тъмните гроздове, усмихни се, има време.

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]