Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

КЛАДЕНЦИ

 

Драгомир Петров

 

 

О, тези кладенци, от камъни редени,
с дълбоки, зеленясали гърла!
И тези градове в полите на Балкана,
прохладни като орехова сянка.
Ведрото дървено се спуска начаса
до тъмната зеница на водата.
Спокойно и далечно се завръща
във нея твойто сгърчено лице.
Жените носят имена на здравец,
на утринни звезди и на роса.
Разтварят те в очите си отвъдни
иконите отдадени и строги.
О, тези зеленясали герани
с дълбоките си каменни гърла!

 

Но в монастирите неверници горили
събрани на грамада грамоти.
А конници отвличали в нощта
сестри и невенчани годеници.
О, тези нявгашни жени със имена
на утринни звезди и на цветя!

 

И тези ръкописи и икони,
отнесени във чуждите земи.
Скрибуцането на скрипеца е двуглас
отколешен. Ти пиеш чудотворна
вода. И пак потегляш по света,
да дириш своето загубено лице.
О, тези богородици старинни,
разтворили те в своите очи!
И тези кладенци, от камъни редени,
с дълбоките си каменни гърла.
Жени със имена на здравец и звезди
тук прали кървавите ризи на дедите.

 

Отвъдно и загубено, към тебе
въжето връща твойто собствено лице.

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]