Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

ПОРТРЕТ НА МЪЖ

 

Драгомир Петров

 

 

Ти влизаш в кафенето. Тромаво пристъпваш.
Върху лицето ти, небръснато отдавна,
се спуска мазен кичур. Сядаш бавно
пред неизтърсения пепелник и вадиш
есетата на Елиът. Дъждът
се стича по стъклата, но следите
на летните мухи остават. В Сена
се хвърлили отново двама души. Сартр
отхвърлил Нобеловата награда.
- Едно голямо турско. С малко захар.
Суданският студент пред тебе сяда
със нова руса хубавица. Кафенето
е пълно с маниаци. Глъч и дим. Стъклата
обрамчва пожълтялото дърво. Левант.
Дъждът се стича. Мръква. Трите букви
на светещия надпис пак са тъмни.
Разказваш на суданеца прехласнат
романа, който няма да напишеш.
И пак за поколения и времена.
Прадядо ти дошъл у нас от Грузия
със странното ти име. В двадесет и трета
убили чичо ти. От младостта си помниш
олющените жълтеникави мазилки
на тази "столица", изпитите младежи
от сутерените, поваляни безшумно
от охтика или куршум. Блокади.
И лагерът в четиресет и осма.
- Едно голямо турско. Вече ставаш.
В усамотеното ателие те чакат
една жена, платна и книги. Пътем
спориш за дехуманизацията. В теб
живеят светогорски монастири,
кападокийски фрески. И не бързаш.
Очакват те една жена, платната
над изтърбушеното канапе.
Познаваш Шекспир, Флорентинеца, но дишаш
с Хафиз и пластиката сасанидска,
донесена от ордата на Исперих.
Боиш се да разкъсаш своя микрокосмос.
Навярно имаш право. Кафене.
- Едно голямо турско. С малко захар.

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]