Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

РАЗМИСЪЛ

 

Драгомир Петров

 

 

На заточението край. Ще се опитам
да поживея в столицата. Да привикна
отново на добри обноски сред жените,
умели в любовта и знаещи в онуй
изтънчено изкуство на съблазънта.
Аз млад съм и от потекло, в лова съм ловък,
осанката ми е мъжествена. Навярно
и поприще тепърва предстои ми. Тъй е.
И ако канен на трапеза от севаста…
във виното ми сипят яд?… Но не! И все пак,
затрит и нечий път очистил, ще ли бъде
честит като сред планината моят сън?
Ако и подозренията ме обхванат
и се превърнат те в отровата на дните
и нощите, на виното и хляба мой?
Достатъчно умел ли в козните ще бъда
и в избора на покровителя, комуто
да съм човекът хранен? Ще ли мога тъй
да се усмихвам в мутрата на оногова,
когото искам със пестник да връхлетя?
Там истини приемат само от смешника.
Ала добре ли за смешник съм се изучил?
А любовта, изпълнена от подозрения?
Дали ще бъде все така примамна, както
ми се рисува като тръгвам? Планината
към своите е вярна с листи и със стока
напролет, а с огнище дъхаво - наесен.
А може би отровата си е в кръвта ми,
щом тъй готов съм бил при първото писмо,
немилостта от мен свалило, да потегля?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. юли 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]