Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

РИМ

 

Драгомир Петров

 

 

Напразна бе враждебността. По твоите
априлски улици ме ръсят днес глицинии.
Пристъпвам сред красива изнемога,
сред твоя дъх на безначално тление.
Минавам и изчезвам. Както в Мизия
минават есента и пролетта,
и болките човешки, и лицата,
застинали в страдание, във бунт
или във примирение към всичко;
тъй както глъхне тропот на копита,
тъй както времето отплисва в равнината
градища - Плиска и Преслав названи. Ти
стоиш. Мълчиш. Неуязвим. Безстрастен.
Потръпваш в наслаждение под тази
прегръдка гъста и прозрачна на небето,
наляло в сводовете ти старинни
забравата. И може би цъфтиш?
Тъй както покрай Иструма цъфтят
днес ябълки и вишни? Но се мамиш.
Единствено смъртта е вечна. Смърт си ти.
И гробница. Насладата, в която тръпнеш,
е гърч изтънчен и безкраен пред смъртта.
Измама е цветът на твоите глицинии.
След тях не иде есента звънтяща
в червени стонове и вакханалии,
ни мъдростта, събрала в гроздове и дюли
богатствата на земния си опит,
ни кехлибареният дъх на броеници
тютюневи листа под дървените стрехи,
където дните отброяват словеса
старинни и с молитвена готовност
един след друг в отвъдното минават.
И ще застинеш пак във тази твоя
абстрактна метафизика на колонади,
на сводове, на пинии и кипариси,
във вечната лъжезеленина, покрила
дъха на тлението ти безкрайно.

 

И аз по форумите ти ще мина.
Ще се разбия в тях като онези
червенокоси варвари, които
умираха по твоите арени.
Момичето, което тук обикнах,
ще ме забрави. Вечността не помни;
безпаметна е. И все по-далеч
ще тънат Охридските монастири.
Но моята човешка мимолетност,
красива и усмихната, ще мине
през твойта безчовечна вечност.

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]