Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

НЕ МЕ РАНЯВА ВЕЧЕ ВРЕМЕТО

 

Драгомир Петров

 

 

Едно разстояние, но на какво,
Не знам точно, може би на душата.

Блажени Августин

 

Не ме ранява вече времето, в което
се врязвах със свистене на стрела. Навярно
усилието на възхода е било
дотук и към земята плавно се снишавам.
Измервам миналото по глъбта упойна
на спомените си, а бъдещето сякаш
по своето очакване да се прелея.
Ала горчиво като пот и като полет
неуловимо, настоящето едничко
е съществуващо. И, мравка, под товара
на своя ден прегърбен, между изгрева
и залеза вървя безспир, между цвета
и зрелия му плод тъгата си деля
и обожанието си, но все по-близо
до вечерта, където тъничката сянка
на нежните треви заспива в скута верен
на Сянката Голяма, дето лягат зрели
добрите семена и времето умира.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 30. август 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]