Драгомир Петров

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | българска класика

 

ВТОРА ЕЛЕГИЯ

 

Драгомир Петров

 

 

София, о, София, Евридика също
е минала под този свод надменен;
зеленото на мъховете пищни
се стичало с магията отровна
или молебните слова на Прозерпина.
И мраморните арки все по-тясно
заключвали небесния прозорец.
Кому оставяла тревите, дъждовете
и самовлюбената песен на Орфея?
Потокът я повел към глъбините
на тъмнината; към царствата, откъдето
до днес не се е върнал никой смъртен.
София, о, София, спри, не влизай!
Недей търси в нощта утеха за скръбта си
разяждаща, за тъмната обида.
Че делвите със овъглено жито
са само страх и спомен от смъртта.
Подир и ти след мене ще излизаш,
ръка в ръката впила. Но Орфей
ще се обърне и магията ще рухне.

 

Защо се търсим все така, София? -
загубени и неразумни, устремени
към приказни подземни езера,
където равномерно падащата капка
отдавна не измерва земни часове?

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2003 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]