Людмил Стоянов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

ХОЛЕРА

 

Откъс от романа

 

Людмил Стоянов

 

          - Какви са тия хора?
          - Болни, господин старши.
          - Какво си ги повлякъл? Чунким нашите са малко!
          - Комендантът ги праща, господин старши.
          - Кажи му да си ги търка о главата!
          Този разговор се водеше между войника, наведен до входа на палатката, и човека, който стоеше вътре пред слаб, опушен фенер и се ровеше в някакви книжа.
          - Видиш ли ги тия списъци - обади се пак гласът, - вътре са общо живи и умрели, но кои са живи и кои умрели и дяволът не би познал.
          - Благодарение че се намери тая кола, та ни докара - каза войникът. - Ето ги, оставям ги на вашите грижи.
          Той ни помага да слезем. Седнали на земята, ние чакаме благоволението на старшия.
          Сухата земя е топла, приятна. Ние лежим по гръб срещу небето, дето звездите изскачат една по една.
          Войникът се навежда повторно пред палатката.
          - Хей, до виждане!
          - Чакай, чакай - обажда се гласът отново. - Какво така се измъкваш като мокра сиджимка! Чакай да видим какви са, откъде са, дали са за нас.
          Най-после човекът излиза - широк, месест, с мазно лице, в бяла престилка. Фелдшерът.
          - Я да ги видим. Ай завалиите, не ги бива. Какво, бе момчета, отде идете?
          Искам да му обясня, но той не слуша обясненията ми.
          - Какво да ви правя? Докторът го няма. Хайде, утре ще ви зачислим, тая нощ прекарайте н тревата.
          Добродушието му е грубо, лицемерно. С него той иска да прикрие своя страх, своето нехайство, своето чувство на отговорност и своя срам. Той прави бележка на коларя, че ни е взел в колата, когато знае, че за пренасяне на болни има специална кола.
          - Да вземе човек да ти тропне едно наказание, та да помниш! - завършва той със скрит яд.
          Коларят се оправдава, че ни кара от двесте крачки, че подпоручикът не можел вече да ходи...
          Фелдшерът ни сочи мястото, дето трябва да нощуваме, недалеч от някакви ниски палатки, отдето иде заглушен шум, стонове и въздишки. Ние сме без воля, подчиняваме се на думите му.
          - Легнете до оная трънка, па се не бойте. Хем ако ще ходите някъде нощеска, гледайте да бъде по-далеч, ей в ония стърнища.
          - А няма ли кой да ни даде малко чай, например? От тая сутрин нищо не сме слагали в уста.
          - А защо ви е чай? Вече е късно, кухните са угаснали. Утре, утре всичко ще се нареди.
          Той се промъква в палатката си, през чиито пролуки иде слаба светлина от фенера му. После излиза и кашля продължително и гръмко по пътя, по който ние дойдохме.

 

          Нещо се влачи към нас. Тежко, мъчително. Ние лежим по гръб върху топлата земя, с очи вперени в небето и мълчим. Но чувстваме, че нещо се тътрузи, дращи острата като четина трева, приближава.
          - Милане, чуваш ли? Нещо шава.
          Той не отговоря. Усещам дишането му и съм спокоен, че е жив. Тъй се тътрузих аз на Голак, за да стигна до живи хора. Искам да се надигна, да видя какво е, но нямам сили. Изведнъж някой ме дръпва за крака и един изсъхнал глас се обажда:
          - А бе, хора, вие живи ли сте?
          Човекът се изравнява с нас. Не може ли да се различи изразът на лицето му, освен като неясен, настръхнал силует с безредна коса и щръкнали мустаци. Той е страшен; отвреме-навреме от очните му дупки проблясва бавна фосфорицираща светлина, която скоро загасва. Гласът му е пресипнал, той иде издълбоко, като от кладенец.
          - А, живи ли сте?
          - Живи сме - отвръщам му аз, - ако това може да се нарече живот.
          - Кога сте дошли?
          - Тази вечер.
          - Да сте знаели да бягате по-далече оттука.
          - Че нали е божем болница.
          - Болница... не болница, а живи гробища.
          - Тъй ли?
          - Виждате ли ония палатки? Пълни са с болни... и умрели. Умрелите са повече от живите - сутрин ги товарят на кола и ги заравят ей там в дерето... Трябва да има няколко стотин болни - идат от всичките части, повечето лежат на открито. Мислите, че някой се грижи за тях?
          - Предполагам.
          - Не, изпращат ги тук да умрат.
          Думите му дращят във въздуха - зловещи, полуизядени.
          Иззад далечните планини се промъква слабо лунно сияние. Предметите разкриват своите неясни очертания. Човекът е изсъхнал, с разкопчана куртка, очевидно изоставен сам на себе си и на случая.
          - Тогава, какво да се прави?
          Той не чува думите ми, потънал в своите мисли. От другата ми страна подпоручикът лежи все още в безсъзнание, упоен сякаш от примамната глинеста миризма на смъртта.
          Човекът се обажда едва чуто:
          - Слушай, не можем ли... да избягаме?
          Да избягаме? Тази мисъл е съблазнителна, но неизпълнима. Та ние сме трупове, ние можем само да лежим, да чакаме да ни прехвърлят от каруца в каруца, докато двете челюсти - горната и долната - се прилепят една о друга завинаги.
          - Ти бълнуваш, драги. Може да бяга само здравият, болният да си наляга парцалите.
          - О-о-о-ох! - пъшка той. - Майчице-е-е, защо си ме родила?
          Той пълзи по-нататък. Прилича на огромно влечуго, на допотопно чудовище. Къде отива? Тревата съска под него, стенанията му се сливат с глухия ропот на холерния лагер. Най-сетне се изгубва.
           - От кога лежим тук? - обажда се подпоручикът.
           Той е отворил очи и гледа звездите. Съзнанието му се е прояснило, разсъждава нормално.
           - Има-няма два часа... - успокоявам го аз. - Ще полежим още някой час. Добре, че земята е топла. Като съмне, ще поискаме да не прератят в Църварица, при нашите хубосници.
           - Добре, ти не ме оставяй.
           - Как ще те оставя? Може ли такова нещо?
           Ощърбеният месец се крие зад облак, лагерът се изпълва с лунен здрач. Мяркат се човешки сенки, едни прави, други приведени, охкащи, безпомощни.
           Никому не мога да помогна и никой не може да ми помогне. Камъкът има повече самостоятелност, отколкото ние. За нас никой не мисли, ние сме само номера в списъците на фелдшера, утре може би ще ни натоварят на проста селска кола, с дълги нови жегли и ще ни заровят нейде в стърнищата.
           Куражът ми се топи, в съзнанието ми нахлува сивият здрач на изчезването. Другарят ми не говори, той хърка тежко, в гърдите му става нещо, той се задъхва. После въздъхва глухо, няколко минути дишането му спира, докато в гърдите му отново почва някаква борба, събаряне на камъни или шум на изгарящи парцали. Следват няколко минути на тихо, нормално дишане, след което той почва отново да се дави. Аз го сбутвам. Той се пробужда.
           - Какво? - едва произнася той с продрания си глас и бавно, мъчително извръща глава към мен.
           - Нищо - казвам. - Събудих те, защото хъркаш. Не мога да търпя хора, които хъркат.
           - Хъркам ли? Чудно. Никой досега не ми е казал, че хъркам.
           - Да мине веднъж тая ужасна нощ... Летните ноще не са дълги... Утре ще му търсим колая...
           - Да, да... Ти си добро момче... Аз няма да те забравя...
           - Да бяха ни дали поне един чай... Тия доктори са си глътнали езика от страх.
           - Ония, ония, дето ни оставиха... те са за обесване.
           Какво би било, наистина, ако не беше лято, ако беше кишава, дъжделива есен или мразовита зима, сигурно не би останал жив човек. Сега, все пак, поне земята е гостоприемна, изпечена, има къде да лежиш, не мръзнеш, дори нощите са леко-прохладни, мълчаливи, успокоителни.
          Аз се взирам в прозрачното небе. Струва ми се, че лежа в лодка и че пътувам, плъзгам се по синкава, безкрайна вода с луда, светкавична бързина, в някакъв друг, невиждан и неповторим свят... Фелдфебелът Запрян управлява тази земя. Той ме посреща, като стар познат. Огромните му черни мустаци издават достойнство и строгост.
          - О-о-о, даскале, добре дошъл в нестроевата рота! За тебе, виж, не правя въпрос. Ти си ми слабичък, деликатен... Но ония магарета, дето плюскат царския хляб и само псуват началството, душицата ич ще извадя. Ротният командир на мене си го изкарва. Я земи тия кирливи дрехи и иди ей-там в реката да ги припереш! Какво се пулиш като варена пача? Я! Той хвърлил топа!
          Сепвам се. На челото ми парят едри капки пот. Тия сънища! При най-малка дремка те се нахвърлят като мъгла или като олово и притъпяват съзнанието.
          Фелдфебелът Запрян беше нашата войнишка съвест. Дори и сега, когато е далеч, когато не е властен над нас, духът му смущава сънищата ни повече, отколкото споменът за неприятелските снаряди.
          ... Свърши се тая твоята, господин фелдфебел, холерата излезе по-силна от теб, отне ти жертвичките една по една. Виждаш ли ги тия, дето са изпълнили лагера и пъшкат с изцъклени очи? Всички са изпратени тук от тебе - нали ти си "майка на ротата"?
          Ставам с дълги, дълги усилия. Нужно е да стана, за да не измокря под себе си. Да ида по-надалеч, в по-пусто място. Фелдшерът не намери за нужно да ни покаже мястото, защото бързаше със своите списъци.

          Нека се ориентирам. Ако паметта ми не ме лъже, палатките бяха отдясно. Отляво стърчеха няколко редки, сухи бряста. Те стоят на местата си. По-нататък се белеят келяви стърнища, оскубани ниви.
          Какво е това? Човек. Той е свит на кълбо, неподвижен. Аз се препъвам о него, сепвам се. И той лежи като нас под божието небе, на милостта на майката-земя и чистия въздух. Той не е сам. До него друг, втори, трети. Лежат в най-ралични пози. Спят ли? Холерните изобщо не спят. Те или бълнуват, или хъркат. А тези са спокойни, спят като младенци.
          Пред мен се движи бяла сянка. Това е стар обитател, ще вървя с него. Той едва се клати, лесно го настигам.
          - Слушай, ти отдавна ли си тук?
          Той се дръпва като опарен.
          - Аз ли? А, не, от три деня. Тук никой не седи повече от два-три деня. Ако не умре, изпращат го по-назад в други болници.
          - А какви са тия, дето лежат натъркаляни по двора?
          - Какви... Болни - или умрели. Сутрин ги събират и ги погребват.
          Човекът се отбива в сянката на брястовете и клеква.
          Аз се връщам. Под сивата лунна здрачевина дворът гъмжи с налягали хора, на групи или поединично, проснати, прилепнали о земята, смълчани, като че се прислушват в нещо, което иде. Пъшкане, хъркане, бълнуване - познати звуци, халюцинации на болния мозък, когато всичко хубаво, целият живот изглежда останал нейде отвъд, зад някакъв канал с черна, лепкава вода, дето ти никога няма да се върнеш, - трябва да прекрачвам тия мъртви трупове, за да стигна до другаря си...
          Поглеждам в палатките. Отвътре иде нетърпима воня. Дръпвам се отвратен.
          Толкова болни хора - и никаква грижа за тях. Не видях нито един прислужник, който да надзърне, да каже две-три думи за болните. А това са все войници, деца на народа, дошли да бранят царя и отечеството... отечеството, което те не познават, и царя, който ги продава на чужденците заедно с това отечество...
          - Милане! Милан Костов! - викам високо с продрания си и немощен глас.
          Къде беше той? Широкият лагер е пълен със спящи хора, забравил съм мястото, дето лежах.
          Спирам се и се оглеждам. Мъча се да се ориентирам. Прекрачвам още няколко трупа и викам:
          - Милан Костов! Къде си?
          Една от сенките се надига.
          - Тук! Тук! Какво има?
          - А бе, остави се - казвам, - заблудих си в лагера...
          - Къде беше?
          - Нали знаеш... Само че то просто не може да се мине от болни - лежат кой където завърне...
          - Нещастна държава... ех!
          Лягам до него.
          - Колко е часът? - добави той.
          Ако се съди по звездите, трябва да е късно след полунощ. В окопите ние сме изучили пътя им и знаем коя кога захожда. Лятната нощ е кратка. На изток хоризонтът се покрива с лека розовина - из околните села и кошари се надпреварват ранни петли. Скоро ще съмне.

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2004 г.
Публикация в кн. "Холера", Людмил Стоянов, 1945 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]