Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ГУСЛАРЕВА МАЙКА

 

 

         Ако снахи не могат й пригоди, дъщеря й я вика да отиде у тях. Стига е стояла да кукува сама в къщи при толкози синове, снахи и дъщеря! – Всички я имат – и снахи й се срамуват, и синове я почитат. Ката пролет най-напред нейните ниви ще заорат, по жетва посевите й не ще оставят да прегорят, ни да преплават. А зиме – заговезни ли дойдат, кумци ли ще посреща някой от синовете й – баба Гена в горния кат до гостите първа ще седне, до нея един до друг ще се наредят синове, снахи, дъщеря, унуци – всеки на реда си.
         Ядат, благославят, пият, ала стане време – и в най-голям студ тя ще вземе тояжката си и ще си отиде в къщи.
         В тази къща баба Гена млада булка е дошла, шетала е на свекър и свекърва, деца родила и отгледала; оттук и мъж на онзи свят изпроводи. Най-малкия й син божем снаха щеше да й доведе – да има кой очи да й затвори – ала, кривоврат делия, не рачи къща да храни. Сви гусла под мишца, крейна глава и пощуря гурбетчия по света. Жив ли е, умрял ли – не знае, нито пък той я знае... Сбере ли на дълга трапеза челяд, та сеща че го няма, потропа ли някой на врати, бързо надзърта – не е ли той. А щом насън долови кръшната му песен, и посред нощ се сепва, надигне глава, па погледне старата гусла, увиснала на стената с изпокъсани жици – и още по-тежко й става.
         – Не, няма да изл езе тя от къщата си, да угасне при живота й старо огнище! – Дадоха й за другар най-голямата унука – колкото да има кой вода да й донесе и с кого да се раздумва. И с нея баба Гена не оставя ни в къщи незамазано, ни двори непречистени. Надвили са я вече години и все пак фитариите й пред прозорците от ранна пролет, като се зажълтеят с латинка, цяло лято цветя не прецъфтяват по тях до късна есен, докато снега засипе димитровчето. Види ли пък нейде се поизрутило или край плета татарско тръне поникнало, страх я съвзема. – На, днес-утре, разправя тя на унуката си, ще склопя очи и всичко ще запустей; къща ще се порути, двор ще обрасне в буренак – таласъми ще вземат да се гнездят в нея... Па сякаш се бои да не остане бурена, втурва се бърже и го изтръгва.
         Тъй реди и учи унуката си тя, къщовна стопанка да я направи. И за кладенец, за хоро не я никога оставя непременена, ненатъкмена. А зиме сама я кара да кладе седенки у тях.
         Моми и момци, като се сберат в одаята и буен огън лумне да се разгори на широкото огнище, баба Гена слазя на седянката да занесе орехи и сушени сливи.
         – Сега – седне тя до огнището – да ми изпейте песента на Нена, дето сте я наредили.
         Спогледнат се, поусмихнат се девойки, понаведат заруменени лица и от някой кът току проточи тънък глас подявка. Зареди по нея втора, третя, па отпуснат се девойки и скършат витата песен на безгрижния гуслар.
         Захласне се в песента стара майка и сама, като да се забрави по синови прилуки и несрети.
         Цял ден вик, закачки, врява. Цял ден никой не мирясал. Кой моми по хоро задирял, кой с руйно вино под зелени буки се черпил – в късна вечер всички момци пущат конье към село. Гусларя е първи. Гусларя – навред в полето... По него се кършат и пръхтят конье вихрогони, волно се веят и мятат тъмни, черни гриви и далеч полето ечи от тропот и викове.
         Всред полето цигани катунари са дрипави катуни разпънали.
         „Всички днес сме късмет търсили, да идем да питаме циганката, кому що дял е на късмет!... „викна млад делия и всички един през друг към катуната урнаха.
         Загледа на боб гледачка и всекиму каза какво на късмет му е писано. Дойде най-подир Гусларя.
         „Черна маганко, какво на мене ще кажеш?“ – опна Нено юздите, та кон му на задни крака се изправи.
         „Какво ли на тебе е писано? – Първом, кажи, какви армагани за баща и майка, за сестри и братя носиш от сбора?“
         „Армаган съм сам и веселба нося!“
         „Желба да ти не остане – друг късмет теб е отреден. Всички ти ще веселиш, теб да няма кой да развесели; всеки ще тебе да слуша, ти няма кого да чуеш; край теб хоро ще вият, по твоя свирня ще хепат, ти стожер насред ще стоиш, нивга хоро не ще люлееш – на себе да се порадваш...“
         Пуснаха момци отново, кой на врачка ще вярва!...“ Гусларя е пак първи, Гусларя – напред. По него волно се кършат и пръхтят конье вихрогони, волно се веят и мятат тъмни, черни гриви.
         А пък тя като че от божи уста да беше дозела прокоба. Сбъдна се кому не сбъдна, кой срети кой не срети – никой гусларева орис не проумя.
         Вредом той е драг и чакан, всички му се радват, пък и той всекиму душа и сърце дава. Акраните му всички до един се прибраха, само той сърце не може да надвие.
         „Нено, кривоврат делия, Нено, гуслар пощурял – стара го майка засъди, – стига едностърк стърча на света! Отмяна на ръце ми доведи.“
         „Коя да ти доведа, майко – не зная. Кога са редом в хорото, като им свиря да хепат – червени като ябълки, вси ми допадат на сърце. Откъсна ли една от хоро, дома да я доведа – на жълта дюля ще мяза...“
         И замлъкнат гласовити песнопойки, погледнат баба Гена, а тя едвам се съвземе в къта. Повдигне побеляла глава и блага усмивка разведри набръчканото й лице. Отвори уста, като че иска да рече нещо, ала преглътне си приказката сама – тя с приказки не може изказа сладката скръб на песента, в която се топи нейното майчино сърце.
         – Тъй си и застаря момък, Нено... – промълви някой всред млъкналата седянка.
         – Орис, не можа на орисия да надвие – додава втори.
         Ами през години, разправяха подолци, срещнали го край Узунджово – волен и млад си бил още. И де има сбор, по негова свирня ще се друсат пъстрополи моми, де веселба – неговата песен ще се чува. По сватби и мени за утеха на момина мама пак той свирел. Ала свърши се веселба, разотидат си всички, Гусларя се повлича сам-самичък да пропие всичко, що са го дар дарили. Седне в механата, обръща чаша след чаша, па току свие с гуслата си и подйеме сам свойта песен -

 

      – Цигулар къща не гледа,
      цигулар свои не храни!
      Цигулар пита-разпитва
      де има моми хубави
      и върла бистра ракия...

 

         – Най-хубаво пак сам си наредил песен... Господ нека го закриля, дето е! Стане баба Гена и оставя младите сами да се смеят и задяват.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна идилия | съдържание | следваща идилия

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]