Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

НЕХРАНИМАЙКА

 

 

         Тук-таме по вратници погълчаха още жените, сетни окъснели селяни се разминаха като привидения из мъглата и скоро селото се сгуши в заснежената котловина, сякаш уморено от песни и веселби на току-що изминалите коледни празници. На кръчмата беше останал дядо Милан, само той се потриваше още и като че не му се щеше да се прибере. Механджията излезе, за да спуща капаци: нямаше вече що – стана и дядо Милан и мълчаливо зави по обсипаната с плява пъртина да си върви.
         Отдавна вкъщи го чакаше Стоян, приседнал като никога самин до огнището. Тази вечер той не излезе ни с родни да се разпрости, ни на кръстника си ръка да целуне – накрай, съвсем напокон, му домиля за бащина стряха: подрина на кравата, стъкна огън да опече две пити хляб и се спря да чака баща си. Дощя му се – и те като всички хора да седнат двамата да си поприказват човешки. – Утре вече тръгва тригодишна войнишка служба да отбива. Ще си изплати там всички грехове.
         – Ще върви ли някой с тебе? – додаде вместо добър вечер дядо Милан и се застоя прав сред къщи, като че не му се искаше да превие крак да седне.
         – Тц! – вдигна глава Стоян – другите всички са в пехотата. – И без да погледне баща си, само се смести малко, сякаш с това искаше да го покани да седне.
         – За по две години... – добави дядо Милан и преглътна наполовин приказка – сега вече все то... и да му разправя, и да го гълчи...
         Стоян наведе глава, той като че захвана да си познава вината. – Да не беше се заядал с кмета, да си гледаше работата, можеше съвсем да се отърве да не служи, че е един на баща... И той изви очи да погледне изпод вежди стареца: лицето му с отесани сякаш от сълзи ябълки, с небръсната рядка брада, прихлюпваше вълнест калпак и сгъстяваше още повече бръчките по него. – На старини той ще изплаща синови грехове. Кой ще се сети да го погледне, като го остави утре? Бари веднъж камината му някой да замаже...
         – Нейсе – въздъхна дядо Милан, като се отпусна до пънът, – дано барим там ти сберат ума в главата...
         – Моят ум си е на място... – поде натъртено по стар навик Стоян. – Аз три години като три ще ги изкарам, ама пак няма да преклоня пред кмета.
         – Ще му накривиш! – отвърна глава настрана стареца. Беше му додеяло да се наддумва със сина си.
         А Стоян сви пестници – щяха да видят и кмета, и помощника му, да не бяха такива баби селяните!
         И спомените за недавнашните крамоли се затълпиха пак през ума му. – Крил ли е той! Докато нямаше кмета на кръчмата, и старците, и по-младите държаха до един със Стояна: вадата си тече, откато се е село заселило край селската мера, кмета няма една педа свое оттатък. Щом се окашля отвън кмета, влязоха двамата с писаря вътре и всеки се дръпна до стената, сякаш онемяха всички. И още преди да си тръгне Стоян, отсам-оттатък взеха да се присламчват край кмета, само така – да завъртят приказка с него. А след малко, като помина с кравата, той, вече всички бяха забравили какво приказваха – бяха се наредили отвън пред кръчмата на лавицата и всеки зяпаше кмета в устата, като че от нея мед ще му капне. „Тази ли пустала крава няма де да пасеш, че толкоз залиташ за мерата!“ – го подзе още отдалеч кмета. И като пръхнаха всички в един глас, сякаш кеф им стана. – „Ами! додаде и писаря – отгледал човека стада овце, навъдили му се гнойни крави – тясна му станала мерата.“
         – Нехранимайковци ще ни управят селските работи! – отсече кмета. – Я вместо да разправя цял ден на кръчмата, да е подринал, да е очесал тази крава, че като няма де да я пасе, да дойде: аз самичък сено ще му дам!... – Стоян побутна само кравата и без да извърне очи, си отмина към реката.
         – Когато кадия ти е даваджия, господ да ти е на помощ... – промълви пак, сякаш на себе си, дядо Милан...
         – Ба, ба – то още не се е минало... Чакай да видим, като дойде съдията!... – вдигна отново глава Стоян.
         ...Той няма като началника да слезе у кметови. За началника Стоян ходи чак в града да го вика. Селяните всички му се вереха – с кмета няма да се разправят, ама на началника ще си кажат поплака направо. А прихвуча началника на кон със стражарите си през село, слязоха у кметови, какво ги гощава, замайва кмета – отидоха при вадата, събраха се и селяните, да покажат кое е селско, кое кметово – пък току един се дърпа насам, други се затуля нататък, докато си остана сам-саминичък Стоян срещу кмета. Дори епитропа, стар човек, знае всеки камък в село и никога не си е за нищо кривил душата: взе и той да се почесва по тила. Пита го началника, а той:
         – Че знам ли, кмета вика, негово било – иска да си гради...
         Тогази кипна Стоян и на цяло село се разсърди.
         – Гарван гарвану око не вади, синко... – смекчи се най-подир закоравяло в гняв бащинско сърце и додаде, – ами язък ти за младините! Теб ли остана да се разправяш?
         – Като се теглят до един настрана! Аз излязох – барим един да се застъпи за селото!...
         – Че кой те кара да се застъпваш – впери очи дядо Милан в Стояна. – Кой те кара? Не видиш ли, те сами те не рачат. За кого се застъпваш ти.
         Кротките слова на стареца като че го притиснаха до стената и той не можа нищо да отвърне, само се ропна по старому, както той си знаеше:
         – Ех, ай тъй!... Да им покажа на всички...
         А прави бяха думите на баща му. – От неговата крамола нищо не излезе, само кмета го взе на око и не го остави да мръдне. Кой от връстниците му за по година, кой за по две ги взеха войници, пък него, вместо съвсем да го не закачат – тикнаха го в топчиите, да си изкарат всичката мъст. Зарадваха се душмани, зарадваха се и тия, дето го слушаха, че дори и жените в село. – Да миряса. Стига все той врява е вдигал и разбърквал главите на хората... Стига все него сме слушали... викаха зад гърба му те. Стоян нямаше що да стори, ропаше се сам в себе си или се усмихваше горчиво.
         – Ех – додаде най-подир той, колкото така да заглади, че макар да не слушаше и да се ропаше на стареца, пак го болеше сърце за него, – като се отели кравата, ти виж да отгледаш телето, пък здраве да е само – аз пак ще се върна...
         – Не било в тикви, че в кратуни – отвърна дядо Милан и се усмихна сякаш сам в себе си, – не ще те дочакам вече на този свят аз – на онзи, белки...
         – Гледай си работата – като да не вярваше сам на приказката си той. – Дай боже само утре да се изясни... Дип често вълци взеха да слязат по пътя – пък аз нищо няма да нося в ръце...
         На другия ден мъглите бяха се спуснали и закрили чак до пояс планинските чалове наоколо. Небото бе цяло покрито от облаци; през тях се показваше дискът на слънцето – блед, студен, и пак чезнеше.
         Преметнали торби на рамо и със стърк здравец на калпак, още на ранина оттук-оттаме се завикаха момците.
         Стояна никой не дойде да повика. Той излезе из къщи, озърна се – едната мършава крава преживяше под стряхата и с големите си очи го гледаше кротко, сякаш и за майка, и за сестра тя го изпращаше. След него излезе и дядо Милан и двамата тръгнаха наспоред по широката пъртина.
         Когато стигнаха на кръстопътя пред високата варосана къща на кмета, те се спряха мълчаливо. Оттатък сред село писна гайда, обади се тъпан – от вратници, край плетища се показаха деца, момичета, след тях мъже, стари майки – всички бързаха да изпращат новобранците. Стоян с баща си се бяха стъписали сред пътя, като че премисляха какво още да си кажат, а ни на едина, ни на другия му идеше нещо на ум. През разтрогите на вратника се виждаше в кметовия двор накокошинен пуяк: с бавни мерни крачки той се издигаше до купището, слизаше и ту отпущаше над клъвката си дълъг червен синджир, ту пак го прибираше. Покрай ниската подграда на купището се бяха стълпили с провлачени по земя кореми гъските, те бяха източили вратове и надали ухо в тъпана и гайдата оттатък и непрекъснато им вторяха съгласно: па-па па. Стоян се беше загледал в надутия пуяк – „туй ти кмета – си мислеше той, – туй и селяните му“. И да беше други път, би си го троснал на глас и би пръхнал от смях, но сега съвсем вече не му бе ни до селяни, ни до присмивки.
         – Хайде прощавай... – промълви най-подир той и посегна да целуне бащината си корава космата ръка. – Аз ще вървя отгоре.
         – Много ти здраве... Аз ще ида да видя гайдите. Там цяло село се събрало...
         И Стоян се запъти нагоре по неутъпканата пъртина. От мраза земята се беше стегнала, снега хрустеше под цървулите, сякаш нещо вътре в самия него се трошеше, той още по-твърдо стъпваше и още по-ясно се чуваше хрускането на снега.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна идилия | съдържание | следваща идилия

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]