Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

ТРУДЪТ

 

Христо Смирненски

 

 

 

          - Аз съм цар на живота!... И преди да се всели духовният живот в човека, аз живеех. И нямаше - и няма предели моето велико царство, което наричат битие.
          Аз съм непобедимият цар и днес, и в миналото; властителят съм аз.
          И винаги моят стремеж беше - да побеждавам под моя скиптър все нови царства.
          Но днес седя аз, прикован на скалата - гледам живота в моите предобития.
          И вслушвам се, и чувам глухия ропот на гнева и разплатата, които се надигат... И виждам ледените талази на житейския океан.
          Разрастват се те в буря - в стихийни вълни, - заличават с огнен мъстителен пламък „железата“, що ме обхващат! И борба на живот и смърт захваща в морето житейско за моя престол.
          Седя аз на този престол и милиони роби се гърчат край мене, но не могат да ме освободят, за да им дам щастие - да им даря живот...
          Аз царувам по всички кътища на земята. И в океана на времената, в своите походи аз разтърсвах най-мощните владетели и техните царства!...
          Захвърлих аз и „бога“ в своите крака!... И всички кумири, нему що служеха, запращах в лоното на забвението, защото няма власт, по-силна от моята! Няма по-необходима мощ от моята, с която отхраням света.
          Само аз извърших всичко досега сторено!... Разрязах с огнения меч на мисълта безкрайните океани и съединих моите царства с хиляди кораби...
          Аз пробих хълмове и балкани със своите стрели и свързах равнини и долини с огнени колесници - с милиони тренове!...
          Аз освободих бога на светлината от ноктите на небесните молнии! Осветлих земята с хиляди потоци светлина и я кръстосах с милиарди жици, за да съобщавам волята си по цялата земя само в един миг…
          Аз отнех ангелските криле от божиите плещи и ги прикачих на обгорелите си мишци, за да летя над планини и морета по цялата земя...
          Аз прокопах земята до огнената й среда - до сърцето чак - и рових неговия пламък на черни парчета и го разпратих по всички кътища на земята, за да стопля страдащите в студ.
          С огнени колесници аз поря плещите на майката земя и създавам храната, необходима за моите синове...
          Аз подчиних всичко, което е мислимо да отстоява срещу ми! И майката природа, немощна и бледна, пъшка под моите смъртни удари... И моят син единствен, наречен живот, пред мене се прекланя.
          ...Но ето, след всичките мои борби и походи далечни яви се пред мене най-малката ми рожба и в ужас извика: „Властителю, Вседържателю, в опасност е твоето царство и твоят престол“.
          И сепнат, видях аз, че съм прикован над скалата в безбрежния житейски океан, а край мене ехидно се кикоти и надсмива „Сатанаил“ - капиталът.
          И видях как в скръб се потопи целият живот!... Слънчевите лъчи бяха престанали да стоплят този живот и той посърна...
          Но аз, който съм водил толкова хилядолетни борби, трябва ли да бъда победен? Нима трябва да позволя на изчадия да ме умъртвят?... Не! Стократно „не“ обхвана мисълта ми и на моя зов се притече най-младата ми щерка, която зъзнеше в отчаяние по целия свят.
          И тя, моята най-скъпа рожба, бе пламеннобледна кат пролетна роза, напоена с любов и младост.
          И когато тя - моята най-чиста и млада дъщеря - премина през задръстения път на житието, носеща пламтящия факел на свободата, аз виждах как всичко старо й се прекланяше и подчиняваше.
          С десницата си тя разтърси света... И залюляха се хиляди палати и капиталът в тях... И пред смелия замах на дъщерята пролетарка се сгромолясаха долу в разрухата на мрака и смъртта.
          А всред трясъка и грохота и гърма останах аз единствен неподвижен!... Всред този страх и гняв, и буря само аз единствен можах да дам сили на мойта девойка - пролетарската класа, - сили и средства за нейния живот и този на нейното светло, сияйно бъдеще... Да! Само аз!... Аз... Аз непобедимият... Аз - царят на живота!... Аз - трудът!...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]