ГЛАВА VI

ЧЕТАТА НА БЕНКОВСКИ ПО СЕЛАТА

(Мечка, Поибрене, Мухово и Михалите)

1

    Тоя ден не оставаше време да се планират много неща, нямаше още обистрени мозъци да разсъждават по-изтънко, та затова Бенковски намери за по-добро да отиде сам в околните села, които да подигне на оръжие през нощта и на другия ден пак да се завърне в Панагюрище. Той си избра малка четица или по-добре главен щаб измежду панагюрските юнаци, който се състоеше от следующите лица: Крайчо Самоходов — байрактар; Т. Георгев и Т. Белопитов — секретари; В. Соколски — доктор; М. Шишков — стотник; П. Мачев — иконом и десетина души още юнаци.
    Тая четица, която се състоеше все от конница, потегли от Панагюрище за селото Мечка вечерта на 20 априлий, часът по два на турски.
    Наместо мене за Белове замина отец Кирил с други още двама души; тия щяха да разбунтуват българските села, през гдето преминат.
    След малко ние бяхме вече наблизо до с. Мечка, което е далеч от Панагюрище около два часа. Двама души от дружината отидоха напред в селото, за да се уверят с очите си дали жителите са въстанали и няма ли някоя опасност за нашето влизание. По пътя ние вървяхме без никакъв страх, понеже знаехме, че в тая местност никога не е владеял турчинът, от покоряванието на България: пеехме, говорехме нависоко и се смеехме, като че да не бяхме въстаници.
    Двамата пратеници дотърчаха от Мечка скоро-скоро. — Вън от селото ни чакат всичките мечани, с черковните байряци и свещениците — казаха тия. — Поздравляват войводата, да заповяда.
    Разбира се, че ние потреперахме от радост. Песента „Ха, народ заробен“ се раздаде из средногорските долини. И действително, мечани бяха излезли мало и голямо вън от селото покрай пътя. Черковните байряци, с окачени фенери на върха, стърчаха между множеството. Свещениците, облечени с черковните си дрехи, с кандилници в ръка, предвождаха населението и пееха духовни песни. Благоуханната миризма на тамяна произвеждаше своето действие посред тихата нощ. Ние, наредени двама по двама, приближихме се до шествието, като пеехме своята бунтовна песен, която запяха и учениците от селото, които така също правеха част от мнозинството. Много селяни, мъже и жени, правеха поклони в краката на конете и се трупаха да ни целуват ръка. Не ще дума, че евтиното „да живей“ цепеше околията. Бенковски държа реч, без да слезе от коня си, от която още повече се трогнаха и така възвълнованите мечански юнаци, които Бенковски най-много обичаше.
    Така тържествено влязохме ние в селото с песни и молитви. Духовенството поиска да отидем в черковата, за да се отслужи литургия; но ние се отказахме по причина че не оставаше време. Жива душа нямаше в Мечка, която да не беше будна в това време. Цялото село се събра на селския мегдан, гдето имаше накладени големи огньове. Всичките способни да въртят нож бяха натъкнати с оръжие и чакаха заповед що да правят.
    На въпрос от страна на Бенковски, заклали ли са пъдарина си турчин, според както им се беше изпратило известие от Панагюрище, черноок един българин, на възраст около 40 години, разблъска натрупаното множество, да си проправи път, и изскочи напредя ни гордо-гордо.
    — Аз му светих маслото, войводо! И ако не вярваш, ето муножа — каза той, като се пъчеше и тупкаше с ръката си белочиренния нож, затъкнат на кръста му.
    Името на тоя българин беше Димитър Гайдарджията, който следва нашата чета чак до поражението на въстанието.
    — Не се ли противи той нещо, когато видя, че искате да го заколите? — попитаха няколко души от нашата чета.
    — А, той искаше даже и да се кръсти биля, но кой го слуша? Проклето куче беше тоя наш пъдарин — продължи Димитър. — Колкото и да се криехме от него, когато отивахме по гората да си опитваме пушките и когато си приготовлявахме едно-друго, той все ни усещаше и махаше с глава. Когато приехме известие, че въстанието е станало вече в Панагюрище и че той трябва да се заколи, събрахме се няколко души и отидохме при него. Той си мажеше ножа и пищовите с масло. Ние го излъгахме, че Ахмед юзбаши иде уж в селото ни, та затова да дойде и той уж с нас, да отидем да го посрещнем. „Ех, пезевенклер, чак сега ще да ви кажа аз кой е вирнал глава да си оставя работата и да ходи из гората да мери нишан! — каза нашият пъдар и скочи да се въоръжава, да отиде да посреща Ахмедаа. — Един от вас нека отиде да приготви добър конак, а другите да дойдат с мене“ — прибави той. Ние се спогледахме и тръгнахме подир наежения пъдарин. Ножовете ни бяха под абите отдолу. Изминахме доволно място от селото навън, а никой се от нас не решава да каже истината, да дигне ръка. Не е лесно нещо да се пролива кръв! А пъдарят псува ли, псува и вяра, и кръст. Не можеше вече да се търпи. Спря се той да ни учи как трябва да стоим, когато наближи Ахмедаа. В това време аз излязох напредя му, извадих своя скрит нож и му казах: „Вашето царство се свърши вече; ти трябва да умреш, ага затова ставай теслим!...“ Неустрашимият ага, който до това време бълваше псувни и всякакви проклетии, отведнъж потрепера, отпусна ръце от любимото си оръжие и посегна да ме пре-гръща, за да го простя. Беше вече късно. Брадвата на едного от другаритеми, които стояха отзадя му, сложи се върху черепа на главата му.
    От село Мечка ние изпратихме 20 — 25 души работници за Панагюрище за да работят на укрепленията около последното това село, а други 25 души въоръжени взехме със своята чета. Натоварихме и няколко коня с ячемик и хляб за всеки случай. На останалите селяни се заповяда да си изнесат семействата в гората, заедно с храните и добитъка, а в селото да останат няколко души само, като стражари.
    От това село ние трябваше да се отправим за с. Поибрене, с чисто българско население, както и Мечка, на два часа разстояние от последното, разположено върху левия бряг на р. То-полница. Взетите 25 души въстаници от Мечка следваха с нашата чета, кой с кон кой по крака, но повечето без коне. Тия не показаха никакво незадоволство, че ги отнемаме от огнището на семействата им; напротив, тия се радваха даже, че се сподобили да бъдат предпочетени от своето село, за да придружават нашата чета. С песни и „да живей" излязахме ние от Мечка.
    В това време, близо среднощ кажи, месецът ни поздрави от средногорските върхове. Зелената вече гора и цъфналите пролетни кокичета издаваха своите аромати. Нощта бе една от най-поетичните. Дружината, наместо да се умълчи по причина на безсъница, от минута на минута ставаше по-весела.
    Първа стража не бяхме изпратили още да обиколи какво има в Поибрене, когато водачите ни бяха принудени да се спрат сред пътя, за да привлекат и нашето внимание пред поразителната картина, която стоеше напредя ни. Тая картина не беше ни някое неприятелско отделение, ни друго нещо из обикновените нощни и горски предмети. Напредя ни светеше гората около пътя, находящата се там долина бе осветена като градска улица.
    — Какво ли ще да бъде това? — попитаха няколко души от дружината.
    Никой не можа да даде съответствующия отговор.
    — Това е населението, поибренчени, излезли от селото да посрещнат войводата; а огънят е запалени борики и други дървета в чест на гостите — казаха пратениците, които ние бяхме изпроводили пред малко.
    Ние наближихме. Дървеното клепало от селото зачука тържествено, шествието извика „да живей". Картината напредя ни беше величествена. Поибренчени, които така също бяха излезли да ни посрещнат начело със своя свещеник Неделю, падаха напредя ни на колене.
    — Доживяхме, боже, да видим бял ден! Честити сме били да посрещаме български аскер!... Сега и да умреме вече, няма да ни останат очите отворени... — говореха със сълзи на очите трогнатите селяни.
    Бенковски и тук не можа да се стърпи. Отвориха се неговите уста и никак не искаха вече да млъкнат. Огън и пламък излязваше от него. Всичко живо, което имаше що-годе слаба проницателност, трябваше да напуща и жена и деца, и къща и огнище, за да го последва. На всичките момчета от четата бяха подадени китки от паунови пера, с които тия украсиха своите калпаци. Както казах, среднощ беше вече, а хората не бяха си легнали още.
    В Поибрене ние се запряхме за малко време, да си починем и да нахраним малко конете, които навързахме в дюгена на Даскала. И в това село така също бяха заклали вече пъдарина си, помак. При всичката своя килавщина той не бил чужд на отличителните турски качества — бабаитлик и фанатизъм. Сам живял в това село, но общото настроение и ненавистта, която достигнаха нея пролет до максимум между двата народа, въоръжили и Рамча ага (така се казваше поибренският пъдар). Като забележвал той, че българите стягат своите стари оръжия и не ходят вече да работят, щом виждал няколко селяни, събрани на едно място, отивал при тях да ги плаши и да продава своя бабаитлик. Нарочно изкривявал капията на ножа си, така щото като вървял или стоял, ножът му излязвал навън от само себе си.
    — Българи! Я го погледайте бумбарека, какму се иска да излезе навън, дошло му вече времето да шета, иска му се да се понамокри... с червена кръвчица...
    — А бе, Рамчо ага, какво сме те разсърдили дотолкова — назвали мирните уж българи за свое оправдание пред бабаитина Рамча.
    — Аз не зная нищо — отговарял той. — Питайте аккапзалията (т. е. ножа му). Да не бъде на зъл час казано, но като му дойде времето, петдесят души българи за мезе само няма да ми стигнат.
    Това казвал злочестият Рамчо и дръпвал ножа си, който захващал да върти, а българите мигали напредя му като кокошки. Когато се приело в Поибрене кървавото писмо, то въстаниците от селото преди всичко отишли да посетят Рамча.
    — Рамчо ага, дойде вече време за клане, хайде изваждай ножа! Ние ти дойдохме на крака — казали българите и турили ръка на ножовете си.
    Дълго време страшният Рамчо гледал като заклан, без да може да се обади нещо. Той не можел да си въобрази що значело това, как подобно нещо е можело да се върши на неговите дни, без неговото отеческо знание! Наместо да грабне ножа той махнал с ръката си да се прекръсти: но късно било вече! Въстаниците му казали, че го простяват уж, и го пуснали да бяга през реката; но докато прекрачи няколко пъти, шишинета изревали подиря му и той се захлупил на земята по очите си. Първенците на селото, които бяха в същото време и съзаклетници, за хаир си, скритом отишли да му кажат да се чисти, защото лоши работи се чуват, но той все не вярвал, утешавал ги да не вярват на подобни ф е с а т и. По едно време се съгласил да бяга, но като мудошло на ума, че има ризи в селото, дадени за пране, пак се повърнал.
    На поибренчени ние казахме да си изнесат семействата на онова място, което са избрали мечени, но тия отговориха, че имат по-добра позиция от дясна страна на Тополница, на мястото, називаемо Харамлиец. И оттук така също ние взехме 30—40 души момчета, един налбантин с всичките принадлежности за кование на коне и свещеника им поп Неделю заедно с хубавия кръст от поибренската черкова, който той трябваше да носи в ръка пред четата.
    Първи петли пееха, когато нашата чета, състояща вече от около 80—100 души, наредена двама по двама, тръгна от Поибрене с песни за с. Мухово, така също чисто българско село, на час и половина разстояние далеч от Поибрене, в коритото на р. Тополница. На три-четири места трябваше да газим тая река, което съставляваше най-голяма мъчнотия за ония наши другари, които нямаха коне.
    Зората се сипваше вече, когато ние пристигнахме в Мухово, гдето така също населението беше приело вече прокламацията и въстанало още на часа. Най-напред се разпоредихме да се извържат турските цигани в това село, които, като се подплашиха от нашето влязвание, щяха да се разбягат наоколо и по тоя начин ще известят турските власти за действията ни. Събравшите се там муховчени с ярост разказаха, че имало в селото им един циганин на име Хасан, който подпомагал турците да грабят българските жени и момичета от къщите им, които отнасяли в гората, гдето ги държели по няколко деня. Напоследък тоя същият циганин беше предал няколко работници на турските власти, които оплакваха своите дни в ихтиманския затвор. С една реч, тоя фараонов син бил бич на селото.
    — Да се застрели за пример на другите! — извика Бенковски.
    Много селяни, а заедно с тях и някои наши луди момчета, в числото на които беше и доктор Васил, се затекоха към бордея на циганина Хасана, който си отспиваше още в прекрасната пролетна нощ и който не знаеше, че български комити са напълнили селото. Муховчени едвам що бяха въстанали преди няколко минути, защото късно получили кървавото писмо.
    — Ние отдавна щяхме да го премахнем, но се боехме да не ни намерите махана — говореха селяните, когато видяха, че желанието им се удовлетвори от наша страна.
    — Отваряй вратата бе, шопар! — викаха нашите въстаници, които бяха отишли да хващат Хасана циганина.
    — Махвайте се оттука бе, пезевенклер! — крещеше отвътре отсъдената вече жертва, като се сърдеше, че му нарушили съня. — Хората не са си пили още утринното кафе, а вие сте подранили...
    Клетникът! Той мислеше, че някои мющерии са дошли да го викат, за да им прави едно-друго. Вратата пригърмяха от ритванието на няколко крака. „Баскън, тичайте на помощ, съседи!“ — последва глас от бордея на Хасана после строшаванието на вратата... Никакъв други шум. Хасан бе доведен при нас с вързани отзад ръце. Твърд циганин излезе той, устата си не отвори да каже дума, да поиска прошка, а това въоръжаваше още повече бунтовниците. Може би той да съзнаваше своите погрешки за лошето си минало, та затова не смееше да отвори дума за пощада. Така или инак, но неговото хладнокръвие беше убийствено. Когато го поведоха над високия бряг на р. Тополница, за да го колят, от бордея му, който беше там наблизо, изпищяха голите му циганчета заедно с майка си. Хасан се стресна, като че го прободоха, и поиска да се обърне, но един въстанически нож се заби в сухите му плещи. Тежко и възмутително!...
    Много още други цигани от селото докараха при нас, така също навързани; но на никого от тях не казахме нищо. Муховчени засвидетелствуваха, че тия не само били добри майстори, но и направили много ножове и пушки на българите, без да издадат една дума на турците.
    — Живейте и се радвайте на пълна свобода — каза Бенковски на българофилите майстори.
    — Нека биг ви подари широко царство, пашаларъм! ... Да достигнете до Стамбул — говореха клетите изпоплашени цигани.
    — Пашам! Аз искам да стана християнин, заедно с циганката и с дребните си шопарчета (деца) — каза един почти белобрадат циганин, брадата на когото се люлееше като талига.
    — По-добре е да си останеш циганин — казаха някои от дружината.
    Муховчени, макар и скоро да бяха въстанали, но успели вече да се накървят. На 20 априлий вечерта имало в селото им трима-четирима души турци, дошли да събират беглика и данока в селото. Те били много строги: няколко души селяни, които не можали да си платят, били арестувани в една плевница.
    — Който не заплати до утре парите, вързан ще отиде на Ихтиман — говорели агите и се оттеглили в преготвения си конак, за да се сражат с меката баница и тлъстите кокошки.
      В тоя сгоден момент именно пристига кървавото писмо. Събрали се по-решителните селяни, с мечкарските шишенета, както ги наричаше Бенковски, и се отправили при агите на гости. Разбира се, че тия последните се излягали вече около огъня по бели гащи, без никакво предпазвание. Българите заловили всичките врата и прозорци, а няколко души се показали на вратата със запрегнати шишенета и извикали: „Да не сте шавнали!"
    Всичко се разбрало вече.
    — Ей, чорбаджилар! Какво зло сте видели от нас? — казали царските хора с пресипнал глас. — Вземете ни всичко, правете щото щете — само живота ни харижете ...
    Вижда се работата, че сърцето на полуубиените роби не се е омилостивило, защото сребърните паласки, аккапзалиите ножове и белезиклиите пушки красяха гърдите на някои от присъствующите там муховци. Бегликчиите били избити в стаите си. Събраните от тях пари, около 800 бели меджидии, се прибраха от нашия съкровищник, който даде разписка на селяните за приетото количество.
    Муховци, които и така са горски пилета, защото повечето живеят по своите горски кошари, бяха натоварили едно-друго да вървят на определеното място — Еледжик, или Градището, естествено укрепление, находящо се близо до Трояновата врата.
    Цяла нощ ние не слязохме от конете; на мнозина се искаше да починем малко; но Бенковски не мислеше така. Той изкомандува да се прибира четата. Ние потеглихме пред изгряванието на слънцето надолу по течението на Тополница за селата Лесичево, Церово и Калугерово. От Мухово тръгнаха подиря ни 30 —35 момчета, така щото нашата чета можеше да изпълни вече всекиму очите.

2

    Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ни дълга равнина — коритото на Тополница, — ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещоневероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.
    — Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си — известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.
    Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт — гората Еледжик — още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове:„Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите" и пр. — заглушаваха скърцанието в колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаение на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!
    Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружива, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабоет, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.
    — Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? — каза той.
    Двама с Крайчо Байрактар се приближихме ние до бежанците, за да им предложим горните въпроси.“
    — Бягаме от неволя, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода... — отговориха бежанците.
    Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар — робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.
    Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите — светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е само-стоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е най-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес в горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т. е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтува без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят... Наистина, че в последно време, когато сам руският цар стана бунтовник, когато той започна да краде князове и короновани като него глави с помощта на своите рубли, подлости и подкупи той можа да възбунтува няколко местности в България или по-добре няколко офицерчета; но тия царюви бунтове траяха или дордето изтрезее пияната тълпа, или докато самите солдати напукат гърба на своя продален началник. Рублите на Александра III успяха по едно време (9 август) да наредят в България и правителство от своите гнусни бунтовници, но като им цапнаха по една плесница, на прах и на пепел станаха, сам царя го заболя.
    — Боже! Дай ми сила и недей ме оставя сам; помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от железните нокте на тиранина! — каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по силно...
    Всички се умълчаха; никой не смееше да наруши въдворената тишина и от даете страни, всеки признаваше, че въодушевлението беше свято, минутата — тържествена. После Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия, мнозина от тях нападаха по земята като пред Христа. Много им тем хареса речта на войводата защото той им досегна в говорението си най-чувствителнатаструна.
    След като дадохме нужните наставления на селяните, тръгнахме към с. Калугерово, за да възбунтуваме и останалите български села, а турските махали, наречени Юруци — да нападнем. По-нататък срещнахме друга една чета с червен байряк, повечето калугеровци, само мъже, които така също отиваха за гората Еледжик. И от тая чета ние взехме няколко души въстаници.
    Турците от махалите мислеха още, че се намират под високото покровителство на султана. Искам да кажа, че тия нямаха още никакво известие, че е станало въстание, а спокойно продължаваха да си работят по полето. Наистина, че калугеровци имаха с тях стари сметки, но тия мислеха да ги разглеждат, след като изпратят вече на Балкана семействата си. Щом тия ни зърнеха в нивята си с червен байряк, от най-напред погледаха, погледаха, да се уверят по-добре действително ли сме с черни калпаци, па после вече хукнаха да бягат към селото си, което се намира наблизо. Някои от тях сполучиха да изпрегнат воловете си, които забраха напредя си, а повечето не успяха да направят и това. В късо време по полето не остана жива душа; от всички баири се виждаха да пъплят хора, мъже и кадъни, към селото. Страшна олелия се дигна след малко в селото от нашата чета, която, разпръсната един по един по поляната, представляваше коджамита армия. Тънките кадънски гласове: „евах анаджим“, „кайдалар бези“ и пр. — събраха кучетата на едно място. Особено тия се, уплашиха, когато припукаха нашите пушки подир ония турци, които бягаха напредя ни като кошути.
    Два пищова изгърмяха в селото, което беше знак да се събират всичките правоверни за защита. Мало и голямо тичаше към белокаменното здание — джамията, — в което се затвориха и подадоха пушките си из мазгалите, а ходжата излезе на викалото и жално-жално започна да призовава божата благодат върху стадото си. Нашите момчета достигнаха пълзешком до селските плетища, отгдето захванаха да бомбардират джамията със своите шишенета; но и турците не стояха мирни. Невъзможно беше така скоро да се приближим до джамията. Трябваше поне три деня да държим селото на обсада, та тогава да се предадат жителите му, а ползата от това наше измайвание не принасяше нещо особено. Затова именно снехме обсадата на махалите и се отправихме към Елшица, след като запалихме няколко къщи и хванахме двама души пленници от турците.
    На един висок връх отгоре над Елшица, близо до татар пазарджикския път, отгдето се виждаше почти цялата пазарджикска кааза, застанахме ние да си починем и да похапнем след двадесет часа пътувание.
    Върнахме се с Бенковски при стражата, която пазеше двамата пленници малко по-назад, които ние искахме да освободим, за да съобщят на своите съселяни нашите добри намерения. Стражата беше седнала да обядва при едно студено изворче; от единствената си гозба, солена сланина, която тия бяха нарязали на малки резенчета, от точка зрение на славянско гостолюбие подаваха по едно парче и на двамата стари мусулмани. С гнуснаво отвращение тия последните едвам приближаваха до устата си противното за тях месо, което патриотите-стражари караха да ядат. Като се подадохме ние, те захванаха по-бързо да си местят челюстите, уж че дъвчат, да не би да ни разсърдят; но Бенковски ги освободи. Строго нападна той грубите стражари за глупата им постъпка.
    — Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мусулмани — говореше Бенковски. — Кажете им, че нашата цел не е да нападаме на сиромасите и угнетени селяни, били тия българи, или турци. Ние сме въстанали не против мусулманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа.
    Дълго говори още Бенковски по тоя въпрос. Неговото дълбоко знание на турския язик придаваше още по-голяма живост и интерес на предмета. Разбира се, че уплашените аги клюмаха глава на всяка негова дума, като че всичко това да беше тяхно мнение.
    — Имате право, челеби — отговаряха тия.
    Когато ги отпуснахме вече, докато бяха наблизо, вървяха полека; но щом изминаха разстоянието на един куршум м е н з и л и, станаха невидими, преобразиха се на млади сърнета, а чалмите им изгледваха, като че хвъркаше орел. Същата нощ турците от горепоменатите махали избягаха в Т. Пазарджик; вижда се работата, че нашите съвети не им подействуваха.
    Часът до 8 1/2 по турски стоехме ние на високия връх над селото Елшица. Тук-там из полето бяха захванали вече да горят селата, което се правеше повече от страна на българите. Турците не бяха се окопитили още от паниката; тия гледаха повечето да бягат. Най-гъсто кълбо дим се дигаше над селото Стрелча. Ние разбрахме, че Иван Ворчо е почнал вече своите неприятелски действия.
    След непродължително съвещание ние решихме да се върнем в Панагюрище, а на другия ден да посетим Петрич, което бешеизложено на златишките турци и черкези. Селата към Пазарджик: Попинци, Динката, Калаглари, Джумата и пр, според сведенията, които имахме, въстанали вече или се готвели да направят това, та затова нашето ходение по тая страна бе безполезно. Освен това отиванието на Бенковски в Панагюрище беше неизбежно. Най-после, да си кажем правото, ние нямахме определен план на действия. За протокола от 17 априлий, които знаят вече читателите, едва ли помисляше някой. Всичко се вършеше театрално. Па и другояче бе невъзможно: вчера едно, днес две. Нужни бяха поне няколко деня, докато утихнат страстите, докато населението се нарадва, докато най-после се изпълни определеният ход на събитията. Но варвари турци: чакат ли? ...
    За Панагюрище ние се слуснахме направо през гората между селото Бъта и пазарджикското шосе, без никакъв път. В това време там не знаеше още никой за нашето движение и никому не минуваше през ума, че ние ще да се върнем него ден с такава голяма чета и от противоположната страна. Караулите, които пазеха откъм тая страна на шосето, щом ни зярнали с телескопите да се смъчаме през гората, помислили от най-напред, че тая многобройна чета не е нищо друго освен турски аскер, който иде данападне селото. На часа още бил изпратен бърз куриер до военния съвет в Панагюрище да извести за това нещастие. Лицето, което било натоварено с тая неблагоприятна мисия, не постъпило според въстаническите правила, да отиде право до началството и нему само да съобщи. Той препуснал коня, като че носи глава, което действие само по себе си трябвало да произведе не твърде добро впечатление. Не стига и това. Той викал, колкото му е силата, да го чуе старо и младо: „Стягайте се, селяни, мало и голямо да излязва на „Св. Никола“, защото силна турска войска настъпва — баирите са почернели! ...“
    Всеки може да си въобрази после това до каква степен се е впаплачосало панагюрското население, което, в своето възхищение отдавна беше забравило, че съществуват турци и султанска войска на няколко часа разстояние. Разказват, че в селото се подигнала голяма буря и неспоразумение. По-страхливите въстаници, в това число и жените, стягали вече едно-друго да бягат в гората, други просто не знаели що да чинат, а трети се разкаяли защо и за какво са въстанали, като ще бъдат нападнати така скоро.
    Намерили се хора обаче, които погледнали на въпроса съвсем от друга страна. Начело на тия последните стояли панагюрските комисари. Тия решили, че каквото и да стане, който и да иде, ако ще би да е той и сам султанът, тия трябва да излязат насреща му и да докажат на дело защо са въстанали. Сполучили тия да съберат всички въоръжени и достойни мъже да носят оръ-жие, с които потеглили към „Св. Никола" да срещнат неприятеля. Докато пристигнат до могилата, която е от селото навън под пътя, гледат, че насреща им иде друг куриер, комуто глава слита от бързина.
    — Радост, радост! Това не било турски аскер, но Бенковски войвода иде с 200 (?) юнаци! — викал куриерът.
    Това било достатъчно. Както преди малко се разпространила горчивата новина, че турци идат, така също и сега в късо време знаело вече цялото село, че войводата се връща победоносно с голяма сила. Ако числото на защитниците, които преди малко тръгнали с цел да срещат турска войска, било 500 души, сега то се увеличило два пъти повече. Всеки бързал да посрещне своите избавители, да засвидетелствува лично братските чувства и дълбоката признателност.
    Часът имаше 12 вечерта, когато ние се надвесихме над Панагюрище. Четата, която възлизаше близо до 200 души, вървеше по следующия ред: Най-напред идеше авангардата, състояща от осем души, която вървеше на стотина, сто и петдесет крачки разстояние пред четата. Подир тях следваше кръстоносецът на четата поп Неделю с голям позлатен кръст в ръката, който дигаше наспоред главата си; той яздеше на кон. После него идеше байрактарят Крайчо и няколко души песнопойци, които пееха юнашки песни, а Бенковски, с гола сабля в ръката, вървеше отстрана. Той стъпяше на пара. С подсукани мустаки, с кривнат калпак и с ат, който от него повече се гордееше и чупеше, той изглеждаше нито да е много радостен, нито пък замислен, с една реч — човек, достоен да заповяда и управлява. Момчетата бяха наредени двама по двама.
    Най-напред ни срещна командантинът на града, Соколов, на обкопите, който беше наредил своята чета да ни отдаде военна чест; а после всичките граждани, мъже и жени, които се радваха и ликуваха, като че всичко да беше вече свършено. Командантинът Соколов, като човек, който виждал поне през плет, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града, т. е. ние сега се сещаме, че е било подобно нещо. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи! С песни и с „да живей“ влязохме ние в града и се спряхме на главното мъжко училище. Сега панагюрци бяха много повече възхитени, отколкото първия ден. Мнозина, които не вярваха още, че може да се сполучи нещо с предивременното въстание, триеха ръце от радост.
    — Кой се надяваше, кой мислеше, че народът е бил дотолкова готов — говореше вън от себе си И. Мачев, скептик и малодушен човечец до невероятна степен, който не можеше да си въобрази, че е възможно да се намерят хиляда души българи, които да мислят едно.
    — Чак сега повярвах, че и ние сме били народ, достоен за независимост — говореше други неверник Тома.
    Вързаните гладни коне, които бяха заприличали на жива мърша, монотонно топуркаха с предните си крака по каменливата долчина и непрестанно махаха с късите си остригани опашки, за да се бранят от мухите, на които числото се увеличаваше заедно с горещината на слънцето. Простихме се наред с всичките си другари и всеки потегли набързо, накъдето му беше пътят. Едни плачеха, други проклинаха, трети мълчаха убийствено, така щото грозната картина беше пълна по всичките линии. Един от далматинците, на име Кръстю Некланович, който може би да обичаше своята пушка наравно с душата си, беше я хванал за края и дигаше да я блъсне от едно дърво, ако не се съглася да я взема. Той я целуна няколко пъти и ми я подаде. Горките ни коне, които заедно с нас бяха свидетели и на царство, и на мъки, оставаха вързани от дърветата, от които някои бяха и натоварени с едно-друго, с дрехи и книжни фишеци. Нямаше съмнение, че после няколко минути тия щяха да бъдат свободни, защото новите им стопани трябваше да се явят. В късо време дружината се изгуби отпред очите ни; в долината оставахме само ние четирима души. Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз. Останаха и няколко души от другарите ни, повечето селяни от селата Калугерово и Мухово, които не тръгнаха ни кьм Тетевен, ни към Тра кия, а просто нас гледаха в очите .Тия казваха. че искат да умрат там, гдето умреме и ние. По гореизложените съображения, т. е. че голяма чета не чинеше нищо, ние отказахме да ги вземем подиря си по начин категорически. Но тия не искаха да чуят от онова, щото им говорехме, а следваха подиря ни. Най-после ние бяхме принудени да обърнем пушките насреща им, като отстъпвахме в същото време към краището, гдето се намираше показаната от бае Станча пещеря. После това ние потънахме в гъстата гора и завсегда бяха изгубени вече от очите на же-лающите да дойдат с нас нещастни другари.
    — Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое! — викаха тия подиря ни с болезнено отчаяние. — Защо ни излъгахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас! .
    Ужас и нищо повече! Злощастният тракийски юнак имаше пълно право за всичко казано, но що да му направиш, с какво именно да му помогнеш, освен да бягаш от мъченическия му поглед като престъпник? Измежду тия последните наши другари, каито не искаха ни назад да се върнат, ни в Тетевен да отидат да се предадат, се намираше и някой си Захарий, родом от село Калугерово, Татарпазарджикско, който се отличаваше по време на въстанието с нечуто юначество.
 
 

следваща глава

 

- "Литературен клуб" -