Теодор Траянов

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПОСЛЕДНИЯТ ПРОМЕТЕИД

 

 

В памет на Михаил Юревич Лермонтов

 

 

Кавказ, Кавказ, другар небесен,
и тая нощ безсънен бдиш,
и тихо, в прежни дни унесен,
молитва горестна мълвиш,
и тежък спомен те разяжда
за оня редък, звезден миг,
когато геният се ражда
с лика на бъдещ мъченик!

 

Над твойте снежни океани,
над Казбек, стръмен и мъглив,
духът на вечното изгнание
витае горд и мълчалив.
Съдбата ли го тук затвори,
или небето прокълна,
с земята нищо не говори,
и от звездите - ни с една.

 

В какъв ли спомен неспокоен,
в какъв ли сън незабравим,
сам Прометей, вековен воин,
възпира своя син любим:
"Не тръгва йс мойта бранна лира,
витязе гибелно лъчист,
сърце, което не умира,
живее в мрачна летопис!"

 

Не казва ли уста смълчана,
и погледът с любов пропит,
че верен на света остана
последният Прометеид!
Той, смел потомък непокорен,
от небесата къс отпра,
и с огъня им животворен
най-тъмните сърца съгря!

 

От всички тайни небосклони
той махна божия печат,
и пред скръбта на милиони
доплува корабът слънчат.
Уви! Човекът малодушен
остана в самоволен плен,
и с уплах, в свойта кръв заслушан,
проклина огъня свещен!

 

И в оня ден, светът когато
предаде юноша-поет,
титан невидим спря земята
и взе трупа, от кръста снет.
А ти, Кавказ, другар небесен,
над скъпа памет тъжен бдиш,
и тихо, в вечността пренесен,
безсмъртни стихове мълвиш!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 31. декември 2002 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]