Никола Вапцаров

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПИСМО

 

 

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
                 с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                по Филипините,
по едрите звезди
               над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
                     полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
           в доброто
                        и в човека,
в романтиката,
                       в празните
                                    копнежи?

 

Ти помниш ли как
                        някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
                            Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
               и молеха пощада.
А бяхме млади,
                     бяхме толкоз млади!...
И после... после
                           некаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
                     разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
              и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                        тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

 

А там -
високо във небето -
                                    чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                                      като слюда,
простора пак бе
                       син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                                   всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.

 

За мен това е минало - неважно.
Но ний делехме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

 

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
                    своя
                             слепоочник.
То злобата в сърцето
                                        трансформира
в една борба, която
                                  днес
                                            клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
                             над Фамагуста,
и радостта
                  помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

 

Сега е нощ.
Машината ритмично
припева
                    и навева топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
                            празните
                                         химери...

 

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                                           тъмен,
да, нашто
              ярко
                       слънце
                                  ще просветне.

 

И нека като пеперуда малка
крилата ми
                  опърли най-подире.
Не ще проклинам,
                          няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                               ще се умира.
Но да умреш, когато
                                 се отърсва
земята
              от отровната си
                                          плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
                       да, това е песен!

 

 

 

 

върни се | продължи

 


 
 

©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]