Никола Вапцаров

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЗАВОД

 

 

Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът - тежък, скучен. -
Живот без маска и без грим -
озъбено, свирепо куче.

 

И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
               вбесено псе
парченце хлеб.

 

Във залите плющят каиши,
трансмисии скриптят
от всеки кът.
И става толкоз душно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна гръд.

 

А недалече пролетния вятър
люлее ниви, слънцето блести...
Дърветата опират
             във небето,
а сенките -
в заводските стени.
Но как е чуждо
             и ненужно тука,
съвсем забравено
               това поле!
Една ръка изхвърли на боклука
идилиите с синьото небе.
Защото миг на некаква заблуда,
защото миг с размекнато сърце,
би значело напразно да загубиш
работните си
           жилави
                ръце.

 

И този шум
         и трясък на машини
ще трябва непременно да крещиш,
да могат думите
              разбрано да преминат
пространството, което те дели.
И аз крещях години -
цяла вечност...
Долавях, че и другите крещят -
машините,
       завода
            и човека
от най-затуления
               тъмен кът.

 

И този крясък стана сплав,
                        с която
бронирахме живота си така,
че сложиш ли му
прът във колелата -
ще счупиш своята ръка...

 

И ти, завод, се мъчиш
пак отгоре
да трупаш дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно! Ти ни учи да се борим -
ще снемем ние
слънцето при нас.

 

Завод, притиснал с мъка
                      толкоз хора
с осаждени от черен труд
                       лица,
едно сърце във тебе неуморно
пулсира с хиляди сърца.

 

 

 

 

върни се | продължи

 


 
 

©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]