Нотариусът продължи:
        - Аз съм горещ ваш почитател, господин Кардашев; вие ме не знаете почти, но аз всичко знам, каквото печатате. Под моята нотариуска черупка се крие друго нещо. Да.
        - Много ми е приятно.
        - Четох и вашата последна повест; та за нея именно желаех да се разговорим... Много хубава е, чудесна е. Вие можете да вярвате сиреч на нас, и ние през плет поне сме видели какво е нещо литературата, па и комплименти нямам навик да правя... Само ще ми позволите една бележка да ви направя. - Не бележка, а едно мнение, тъй да кажа, един вид съвет... Извинете.
        И Братемойев си поглади несъществуващите косми на главата.
        - Моля, говорете, аз ви слушам с благодарност.
        - Отдавна дето искам да ви направя бележката е тая: най-накрая на повестта си вие убивате в разсипаната воденица и троицата герои. Те умират всичките!
        - Да.
        - И никой не е чул във воденицата техните разговори, които се разговарят преди да умрат?
        - Естествено, никой други не е бил там свидетел.
        Нотариусът си поглади пак голото теме.
        - Ето де се явява недоумението: как вие знаете, че са приказвали и вършили тъй, както описвате, когато никой не е видял, ни чул, за да ви предаде после? Защото, ако бяхте турили някой таен свидетел на приключението във воденицата, читателят ще предположи, че той е разправял на автора работата... Както стои сега, ражда се един вид съмнение към автора... Не е ли право?
        Кардашев гледаше в недоумение събрата си.
        - Но моята повест е плод на чиста фантазия! - извика писателят.
        - Знам, знам - пресече го Братемойев, - фантазия и ние знаем, но тъй се ражда недоверие, излазя един вид, как да кажа: неистина, сиреч... Вие извинявайте, аз като приятел и поклонник... Сега позволете ми един мой скромен съвет, за как да се изправи това...
        - Любопитен съм - каза писателят, който от очудване падаше в изстъпление.
        - Вашата повест, чувам, скоро ще има ново издание. Ох, хубавия Берберчо! (Нотариусът поглади главата на Цербера, опрял предни крака на коляното му, като да чуе и той важния съвет.) Ето, в новото издание, може да се поправи този единствен кусур в прекрасното ви, тоест, съчинение. Притурете, че момиченцето Софийка, което забравихте в града, дошло е най-после при воденицата и зад една дупка на зида е гледало вътре, а после останало живо и незакачено от турските куршуми, които убиват троицата души във воденицата. Тогава читателят лесно ще предположи, че от момиченцето сте чули по-после всичко и напълно ще ви повярва... Трябва юридическо лице! Аз ви моля да имате пред вид...
        - Аз буквално ще следвам вашия мъдър съвет, господин Братемойев.
        - Няма защо... Ние, като почитатели ваши... Колкото за стихотворенията ми (той изтегли чекмеджето и зе да тършува), аз имам тука, по нещастие, една тетрадка само. Заповядайте да ви я прочета: няма никой!
        Кардашев стана и си взе шапката. Сега срещата с Каишева му се видя цвете.
        - Извинете, бързам, бай Братемойев! Друг път ще се насладим...
        И той подаде ръка на нотариуса и изскокна из вратата, готов да се сдаде на капитулация Каишеву.
        Той се озърна учуден в коридора.
        Каишев беше изчезнал.
        Той си издъхна отдълбоко, с безкрайно облекчение и побърза да се отдалечи от този опасен край на столицата. Извика файтон и полетя по посока на „Свети Крал“, за да иде да обядва у тях си, преследван от лая на кучето си, което припкаше след колата, и от отчаяните махания на една жълта шапка в улица „Цар Борис“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи