Иван Вазов

„Кардашев на лов“

Литературен клуб - 20 години! | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

XVIII. КАРДАШЕВ НА ПОЛЕТО

 

 

        Кардашев имаше нужда да диша чист въздух.
        Подир тежката задуха в черквата и негодуванието, което го душеше, той усети, че му става шемет и го боли главата.
        Мина през Алабинска улица и излезе накрай София.
        Пред него се мярна широкото волно поле и Люлин планина, и Витоша с побеляла вече от новия сняг чука. Гледката беше прелестна въз тия чудни планини, с техните хармонически, смело теглени силуети в небосклона сини.
        Тука гърдите му поемаха с жажда и наслаждение.
        Той изгуби желанието веднага да търси предмет за вдъхновение в шума на столицата.
        Той се отказа от намерението си и реши, че е безполезно да се скита и тласка повече из върволяка в централните улици.
        Каква полза?
        Навред - или пошлост, или материализъм.
        На всяка стъпка разочарование.
        Той си спомни за философа Диогена, който посред пладне търсеше „човек“ в атинските улици.
        При все това Атина беше произвела Темистокловци, Перикловци и други...
        А София? Духът на Каишевци, Конковци, Панчорковци течеше из нейната атмосфера!
        Той тръгна покрай Княжевското шосе, под клоните на зажълтелите вече акации, що се редяха надлъж.
        Една меланхолия и тъга, пълна със сладост, лежеше въз пустото голо поле отпред. Далеко зад долината на Владайската река една голяма и черна гъсеница пъплеше по жълтеникавата почва под един бял набърчен стълп дим - пернишкият влак; наблизо малки локви отражаваха в спокойното си огледало къс от небесния свод с няколко раздърпани облаци и една черна точка на орел. Витоша стърчеше във всичката си величава пълнота и хубост. Тя имаше чуден златистопепеляв шар, нейните долове изглеждаха по-дълбоки и по-нагледно излазяше дивата голота на сипеите по шеметно стръмните стени; урвите по-надвиснали и канарите по-озъбени, а чуките й грубо и нагло забити в небесната синева, или в меката белина на едно облачно кълбо. Няколко снопа слънчеви лъчи, като се промъкват в един дълбок и тъмен дол, който разпаря планината от върха до полите й, правят да се види ясно, огрян от тях, белият пенест стълб на високия Боянски водопад... Орляци птички цвъртят из въздуха над шосето, или кацат там да търсят храната си. Сегиз-тогиз тих лъх гали нежно листите и сваля по някоя златна шумка на земята... Паметникът на Цар Освободителя белее се високо над кръга акации, които го обикалят със своята гъста зеленина.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, Том осми, Изд. „Български писател“, София, 1976 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]