Иван Вазов

„Кардашев на лов“

Литературен клуб - 20 години! | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

XIX. КАРТИНИ И СЦЕНИ СРЕД ПРИРОДАТА

 

 

        Кардашев се запъти към там и проникна в алейката, до подножието на гранитния великан. На едно от седалищата на кръглата площадка около него той седна, като здрависа ония, които седяха на съседните.
        Той запали цигара на сянката и с любопитство хвана да изглежда присъствуващите.
        Няколко уединени господиновци отсреща, с крака един въз други, мечтаят в неподвижно положение. Навярно поети, които Кардашев не познава, или пък невинни и честни хора.
        До тях дружина жени, насядали наред, плетат или шият; те си приказват с чести задушени кискания.
        Една познайница. Немцойката гувернантка, която тая заран видя в градската градина. Тя пак дращи с омбрелката по земята, вероятно занята с решението на някоя сърдечна задача...
        Един великан с много дрипави гащи и смачкана шапка се е прострял на едно седалище - цяло захванато от дължината на тялото му - и хърка циклопически. Нито хапливите мухи, навалени по устата му и ноздрите му, нито жежките лъчи, които бият в лицето му, нарушават дълбочината на тоя юнашки сън.
        Наляво от спящия великан с дрипавите гащи едно просто семейство - крайчане - прави пладнешка закуска, като вади провизията си из едно кошче. Мъжът, жълтеникав и немощен човек, но със сприхаво изражение на лицето, налива си из едно черно стъкло чаша с вино и после я подава на жена си - едра, твърде гойна, червенолика, месеста невяста с мустачета над дебелите джуки, с колосални гърди и монументални бедра, завладели почти цялото седалище.
        Няколко бледни, анемични деца се бият с пясък пред тях и предизвикват сърдитото каране на внимателната майка.
        Кардашев не можа да повярва, че тия сухи пустали глиси са плът от плътта на тая планина от месо.
        Отляво на Кардашева, на друго седалище, седи старче в потури и с овча шапка на глава. По дрехите се познава, че не е тукашен, а из Южна България. Той дреме седешком. Дребно, дърто човече, с коса побеляла, с лице просташко, тревясало от четина бели влакна, отдавна нестригани. Кардашев си спомни, че е виждал тука и друг път това оклюхнало и смешно старче, по време когато живееше на този край. Що чинеше тоя философ постоянно в тая градина, при паметника на Царя Освободителя? Кардашев не знаеше.
        Внезапно една шепа прах засипа клюмналата му глава. Той се сепна, отърси се със зверовит поглед към децата и ги напсува на майка.
        Тя, както държеше чашата, остана неподвижна, стрелна го с гневни очи, но веднага погледът й стана съжалителен, почти признателен. Сякаш искаше да каже:
        „Я го виж това старо харо!... И то!!“
        И планината, вместо чашата, навири шишето.
        Тя вече стана предмета, на който се спираха погледите на Кардашева, винаги изпълнен с нямо възхищение и адмирация - пред великите творения на природата...
        Било че така й беше по-сгодно или й дотягваше вниманието на тоя зрител, тя държеше лицето си повече обърнато на другата страна, дето хъркаше приятелят, та Кардашев я гледаше само в профил. Към същата посока тя дигаше и стъклото. Острият слух на Кардашева успяваше да улови глухия шум от кълкането на виното из гърлото й в дълбокия въбел на царствената й утроба.
        Но той имà удоволствието да види, че тя обърна лицето си към него, пламнало като божур, като хвърляше знаменателни погледи на жълтия си мъж.
        Кардашев тоз час разбра причината на това променение на фронта.
        Спящият приятел не се отличаваше с голяма внимателност към своето облекло, на което някъде две-три копчета бяха откъснати. При едно несъзнателно обръщане възнак той порази стидливия поглед на госпожата с една непростителна нескромност, за която само случаят беше виноват...
        Тая неочаквана жива картина тури край на пиршеството на почтените хора. Те скокнаха чевръсто, майката повлече децата по дирята на мъжа си, без да се обърне и поклони поне на будния съсед.
        Бодрото старче скокна, отиде при спящия и го забута грубо, за да го разбуди и вкара в пътя на приличието... Подир една минута великанът, засрамен, изчезна от градината.
        Току-що изпълни тая мисия на блюстител на обществената нравственост, старецът се спусна към едни улични хлапета, що се бяха промъкнали в гъсталака и сечаха клончета.
        Той и тях пропъди благополучно.
        Па седна на първото си място, наведе глава над пясъка и остана замислен.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, Том осми, Изд. „Български писател“, София, 1976 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]