Иван Вазов

„Кардашев на лов“

Литературен клуб - 20 години! | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

 

XX. ТАНАСКО

 

 

        Кардашев продължаваше да остава пред една гатанка. Луд ли имаше пред себе си или някой вдетинен божи човек?
        Той реши да го попита:
        - Дядо, какво правите тука?
        Старецът се почеса по тила.
        - Каквото ни е работата - отговори той късо и сухо.
        - Че каква е вашата работа?
        - Вардач съм тука.
        - На паметника?
        - На паметника, на дръвчетата.
        - От колко време имате тая служба?
        - От три години и половина.
        Кардашев разпитвa за заплатата му - тя му се давала от градския съвет - за семейното му положение, за месторождението му. Узна, че е от Стара Загора, че е бил добър търговец и имотник, но всичко изгубил при разорението от Сюлейман паша на Стара Загора, из която едвам избягал гол.
        Тоя старец, така смешен одеве, хвана да му става симпатичен. Той говореше разумно и свободно, без да се стеснява. Явно беше, че имаше буден дух на градски жител. Претоварен със семейство, с години и с грижи, той очевидно беше благодарен на скромното си положение. Той си вършеше службата на пазач на паметника не само с внимание, но и с любов. На Кардашева се стори, че той е даже напипал превъзходна тема за изображение една проста душа, която с философско спокойствие посреща ударите и волята на съдбата. Той намери даже известна поетичност у тоя човек. И наистина само една поетична природа можеше да намери удоволствие в постоянното съзерцание на тая градинка от акации и на величавия гранитен паметник сред нея. Душата му трябваше да бъде дигана от високи чувства при спомените за великите, светоломни събития, които населяваха тая уединена оградка от зеленина. Тая жертва на старозагорската развала трябваше да носи още пресни в душата въодушевленията, ентусиазмите, тревогите, които подхождаха и последваха Гурковото гръмоносно появление. Той сам беше един друг жив паметник на епопеята при гранитния.
        На Кардашев се пощя поне за минутка да се отдалечи от настоящето и да се гурне с мислите си в онова голямо и страшно минало: той щеше да чуе от стареца работи потресни, щеше да преживее заедно с него вълненията от ония исторически трусове, а в същото време по-дълбоко да вникне в нравствения мир на този непознат философ, на тоя скромен герой по нещастия и по покорство към съдбата, чийто образ вече дразнеше творчеството му.
        - Дядо, разкажи ми нещо от онова време? - попита Кардашев.
        - От кое време, от развалата ли?
        - От развалата, па и от Гурковото дохождане, и от битките, дето станаха край Стара Загора от нашите опълченци. Ти си видял отблизо тия работи...
        - Как не съм ги видял, господине? Видял съм ги и съм ги патил. Кой ме прати тук днес да вардя тия дървета и да се карам с децата? Тия работи...
        Като каза това, старецът пак сключи ръце и се наведе над пясъка.
        Кардашев поиска да му подхвърли тема, за да предизвика приказливостта му.
        - Ти посреща ли Гурка?
        - Посрещах!
        - Радвахте се много?
        - Радвахме се зер.
        И старецът пак се наведе. Той тури точка на своята излиятелност. Очевидно, не му се приказваше за тия работи.
        Кардашев не се обезкуражи.
        - Разкажи ми - как го посрещнахте? Какво ставаше там? Избягването на турците - всичко, каквото помниш.
        Старецът дигна глава, тури си левия крак въз коляното и каза:
        - Че то да ви разправям всички тия истории, то е дълга работа, господине: посрещнахме Гурка, байраци, виканета, чудо... После пак Сюлейман паша се подаде. После пак - боеве, опълченците, русите, бият се; после пък страхове, бяганета - кланета... Тогава ми изгоря всичко в пожара. Оттогава веке станах половина човек, изгубих се...
        Старецът се впусна надълго и широко да разказва за опропастяването си; безчет обстоятелства по това приключение сега се будеха в ума му; той изреждаше всичките подробности по катастрофата, както и едно по едно стоките, притежанията и ценностите си, станали плячка на грабежа и пожара. И колкото повече разказваше, толкоз повече се увличаше в тия горчиви спомени. Очевидно, личната катастрофа затъмняваше общата, предишните възторзи и ликуването от появата на освободителните войски се забравяха пред нещастието му, последвало след отстъплението им. Началото и развитието на драмата и крайната й развязка се губеха пред този кървав епизод, който захващаше в душата му всичкото място. За тоя беден старец освобождението на България като че не влазяше много в сметката му, както и колосалните жертви на Русия - за него само едно беше истинно и важеше: загубата на къщата му, дюкяна му и стоката му.
        Това съвършено отсъствие на ентусиазъм, тоя тесен, дори жесток егоизъм на добрия човек наскърбиха писателя.
        Той опита да пренесе разговора на по-ясна почва, на друг момент от тая война, и поиска да чуе нещо от чича Танаска за второто окончателно отърваване на родния му град от турците.
        - Когато се върнахме ли, на другата година? - пое чичо Танаско. - Аз, смей ми се, ако щеш, пак останах гол! Заварихме, че турците избягали, оставили всичко: покъщнина, стока, добитък. Отде ми стана нещо, па легни, та се разболей! Разболях се тамам тогава, господине! Всички като мене изгорели, дето се върнаха в Заарата, се награбиха с богатство; някои станаха по-имотни, отколкото не са видели напред, сe от турското. И брат ми се втакса, та тури ръка на стотина говеда от турското село Афлълари. Всичко напуснали турчата, нищо няма господар; зимай, граби, трупай - никой те не пита... Тогава му беше времето и ние да се поблагодарим от ослобождението... Ама нà, разболях се: лежа и гледам и зазъбици ми идат. Нямах късмет, хайде ми си...
        Той помисли малко, па прибави:
        - Нека втори път да дойде такова нещо, дядо ти Танаско няма да се разболява... Ама ще ли дойде вече? Такива работи веднъж в сто години идат...
        Старецът угрижен наведе глава.
        Явно бе, че и освобождението на отечеството, както и войната, за чича Танаска имаха значение толкова, колкото се докосваха до неговия частен интерес; той гледаше на тия съдбоносни събития през призмата на своето дребно своекористно чувство и великите им сетнини за него бяха безинтересни или чужди...
        Кардашев тръгна назад към града.
        Разговорът му с чича Танаска съвсем го зашемети.
        - И така - казваше си той, - големите тия събития не са оставили в душата на Танаска друго, освен горчивини... У него няма ни капка вълнение за едно от най-великите тържества, които е преживяла България! Вместо възхищение или поне оживление при тия спомени - а старците живеят с миналото, - едни вайкания за загубите си, едни съжаления, че се не възнаградил с грабеж при освобождението! И тук материализмът! Материализмът свирепо царува и в тая завяхнала душа, както и у Панчоркова, както и у Григорова, както и у Вангела; той се е само облякъл в разни форми у тях и дал потик на разни действия и нравствени движения, съвсем отличителни едно от друго, при пръв поглед, но хармонически свързани чрез основното си побуждение. Материализмът е главната пружина във всичките тия безцветни души, той ражда инстинктите им, той ръководи ламтенията им... Не, решително моят важен дивеч, за който съм излязъл днес, вероятно не обитава в тая област, нейната атмосфера му е отровна и той е бягал другаде. И аз ще кажа като чича Танаска: нямах късмет! Аз ще се върна довечера с празни ръце и неотварян портфейл.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, Том осми, Изд. „Български писател“, София, 1976 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]