- Уличните сборища на тълпата винаги имат в себе си нещо отвратително, стадно - каза Тачев, като излезе пръв на тротоара и се ослуша пак в мътните крясъци, що идеха от улица Ботйов. - Откъде ще минем? Да заобиколим през тая улица, за да избегнем тълпите!...
        И двамата души тръгнаха из улица „Любен Каравелов“.
        Тачев продължи:
        - Да, само веднъж аз бях свидетел на едно вълнение на тълпите в столицата от друг характер: то беше величествено - на 18 май!... Ти отсъствуваше тогава, а трябва да съжаляваш... Ах, то беше величествено вълнение - и по идеята, която го пораждаше, и по елементите, които действуваха... Жално, че те нямаше...
        - Да, аз четох вестниците... Рядко зрелище е представлявала София оня ден - каза Кардашев.
        - Единствено ти казвам! Тогава манифестация правеше народът - не тълпата, не сганта на някоя партия... Из улиците беше едно нечувано движение; радост, ентусиазъм течеше из атмосферата, народната душа ликуваше освобождението си от едно египетско робство и изливаше свободно потопа от умраза, накипяла в нея от години... Аз тогава видях чудни неща! Видях войската пръв път, че се спущаше към народа - не да стреля в него, а да го брани... Досега народът беше за нея месо за куршуми - сега беше брат! Народът викаше: „Да живее войската!“ Пръв път народът викаше такова нещо! О, то беше сюблимно! Да заплачеш - аз наистина и плаках... Аз пръв път него ден, от осем години, видях стражарин, без да затреперя! Това страшно нещо - полицията - не ми внуши страх, защото войската беше с народа... Аз видях един кавалерист как разцепи със сабята си главата на един пристав. А народът - възторг! Аз казвам: „народа“, а ти разбери студентите. О, студентите бяха героите на 18 май! Учащата се младеж - тя се натовари да изтълкува народното чувство пред княза и пред света. Хвала и слава на младежта! 18 май в столицата, за да стане тъй хубав и величествен, може би и да се увенчае, ней се дължи... Дотогава манифестациите бяха ръководени от тайните шпиони, от метачи и предрешени стражари... Сега беше интелигенцията, идеалните души, бъдащето, което викаше с възторг „ура!“ пред двореца. Князът гледаше всичко от прозорците... бомбардиран в същото време от един ураган благодарствени телеграми от цяла България... Той се чувствуваше потънал в едно море от народна любов... Такива щастливи минути рядко господари имат в живота си... Талазите на тоя ентусиазъм пълнеха всички улици... Аз цял ден следих народните движения... Студентите с пряпорци, грабнати отнейде, обикаляха, заприщяха улиците, образуваха овации и демонстрации, и дори безредици. Те бяха огън, плам, готови куршумите да срещнат пак с „ура!“ При Банката един отряд кавалеристи изтопурква и заповядва на тълпата да очисти улицата... Студентите викат: „Живейте, български войници!... Ура!“ Кавалеристите спират конете си, турят ръка под козирог, за да благодарят, и отминуват нататък. Но да беше видял ти усмивката по лицата на тия селянчета, когато ги поздравляваше столичната младеж! Не, тия картини бяха покъртителни. Това беше празникът на свободата и братството! Тук и войска, и народ, и княз - всичко беше едно... Велики моменти!... Така - из цяла България! Една отрицателна заслуга на Стамболова е, че достави на историята ни 18 май. Ние имаме толкова фатални дати - 18 май беше светла дата, една велика народна победа, сто пъти по-велика от Сливница! 18 май възроди народа, облагороди го! Той видя, че не бил убит съвършено, че още бил способен за идеални вълнения, за велики чувства и фана да се почита пак. Поне аз хванах да се почитам, че съм българин.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи