Четири години и половина бяха се изминали от описаното
събитие. Стремски и Невянка прекарваха в столицата на Източна Румелия честит
живот. Дръзкото грабване Невенкино беше отдавна въдворило мир между двете
враждебни семейства. Хаджи Евтим и Марковица с по-малките деца оставаха
в Бяла черква, в новосъградената къща, и всяка година дваж или триж идеха
на гости в Пловдив да се по-радват на младите съпрузи и да цалуват внучето
Александърча, галения първенец на младото семейство. Навестяваше ги и Невенкина
майка, която си оставаше в Карлово. Хаджи Гъчо почти две години се беше
сърдил и не бе искал ни да види, ни да ги чуе - дъщеря си и зетя си. Ни
молбите, ни покорството на Невянка, ни постъпките за помирение, правени
от Найдена и от всички ближни, ни бащинският глас, който викаше в сърцето
му: „прошка!“ не бяха смекчили неговото упорство, което времето сякаш затвърдяваше
вместо да отслаби. Само нежният гласец на внука можа да пробуди за милост
тая непреклонима душа, отхранена в стихията на дългогодишни омрази. Хаджи
Гъчо се затече в Пловдив, за да помилува пеленачето, което измоли в една
минута прошка за майка си и баща си. С това окончателно помирение и радостта,
и щастието станаха пълни в младата челяд.
Година нещо след предобряването хаджи Гъчо се помина от
напрасна* [внезапна] смърт.
Стремски още от първото си встъпване в Пловдив се предаде
на политическа деятелност. Природа жива, пъргава - борбата на политиката
и трескавите й вълнувания отговаряха на темперамента му; неговият ораторски
дар, мощно и искрено слово, глас звучен го туриха веднага в реда на първите
трибуни в оградата на Областното събрание, а умът му, благородството, силата
на характера му, неподкупната честност, достойнство в отношенията му спечелиха
всеобщото уважение, което се наложи и на враговете му. А той ги имаше.
Защото политическото поприще не беше насеяно за него само с рози. Те най-малко
растат на неговата почва, отъпкана от боричканията на всички користолюбиви
жажди, болнави честолюбия и партийни страсти. Той изпита много горчивини,
тежки разочарования в хората и в нещата разколебаха душата му. Но въпреки
тлетворното влияние на политическата атмосфера, неговата силна природа
остана здрава и непокътната, той не изгуби вярата си в доброто и в честта,
а само спечели жизнената опитност и верен поглед въз нещата...
На тия именно качества Стремски дължеше значението си
в обществото. Защото Стремски беше само това, което е: той не беше носител-байрактар
на някоя особена идея, нито издигаше някое социално светоломно знаме, нито
беше апостол на гръмливи обществени и политически преврати в една епоха
на жива работа, на трезв и обновителен труд, на градене новия живот въз
пепелището на миналото, на лекуване раните от робството и на всеобщ напън
на народните сили към мирна ползотворна деятелност под лучите на младата
свобода. Нито беше Стремски идеален образ, въплъщение на всички доблести
и съвършенства. Такъв, той би бил бляскав герой на една поема, плод на
благородна и високолетяща фантазия, но не на това повествование - картина
на една действителна епоха и на едно поколение още живо. Найден Стремски
принадлежи на тая епоха и на това поколение, той е чедо на своето време,
той е образ, откъртен от живота; но той събира в себе си светлите проявления
на тоя живот, в него живеят добрите чувства и високите пориви на човека,
които не изключват съвсем и слабостите, и увлеченията, свойствени на природата
му. Той е просто честен, даровит и енергичен младеж и обществен деец, надарен
със сърце, с характер и нравствена мощ... Тия са неговите скромни титли,
за да бъде герой наш. Ако да беше повече от това, той щеше да е несравнено
по-симпатичен като личност, но не истинен като българин. А в едно младо
общество като нашето тогава, неопитно, новак, излязло из миналото с всичкия
богат запас на уродливи задатки - семена и плодове на дълго робство,- влезнало
в политическия живот неподготвено за граждански доблести, невъзпитано от
опита на едно дълготрайно самостоятелно съществувание, изложено на всичките
измами, изкусявано от всичките стръвове, в опасност да изгуби всред вихъра
на новите съблазни, жажди и блъсъци своите първоначални добродетели, склад
скромен и безцен, остал непокътнат от заразата на миналото - понятията:
честност, характер, нравствено мъжество са велики добродетели, бихме казали:
героизми, от каквито и на тоя ден нашия явен живот е оскуден...
А животът на новата страна се развиваше и кипеше. Пулсът
й биеше с пълна сила. Отцепена насилствено от тялото на България, младата
област, въпреки несгодните политически условия, в които бе поставена, нито
задряма, нито заболя: тя зацъфтя с всичката сила на един млад, пълен с
жизнени сокове и жар организъм. Преди няколко години, преобърната на гробище
и пожарище, Южна България при първата грейна луча на свободата прояви богатата
мощ, останала небутната в гърдите на нейните бодри чеда, един общ порив
към деятелност и напредък из всички области на народния живот подигна измъчената
страна до едно завидно благосъстояние. В първите вече години на полунезависимото
й политическо съществуване Източна Румелия - прекоросана така от Берлинския
договор, за да подчертае нейния не чисто български характер - блесна не
само като най-българска страна, но и като културен фактор между държавите
на Балканския полуостров. Европейските пътешественици, приятели на България,
й се любуваха и те бяха единодушни в похвалите, които извикваха редът,
мирът, свободата и напредъка на областта и правилното развитие на силите
й - явление още по-силно биюще в очи при борбите и крамолите в княжеството,
спънали моралното му съществувание още в началото.
След първите избухи от негодувание и горещи протести против
жестоката присъда на Европа, Южна България затаи за време в гърдите си
ламтежа за съединението и сякаш сбра всичките си сили и енергия за вътрешното
си развитие, за да заздрави раните си и да се изправи на здрава нога, та
да бъде в състояние при първия сгоден случай да осъществи своя идеал.
Сполучлив беше избора на първия й главен управител. Княз
Алеко Богориди, възпитан в гръцка среда, остарял под феса на султанова
служба, незнающ ни дума българска, беше останал добър българин в сърцето
и в душата. В неговата ористократена кръв бликаше същата струя от любов
към България, каквато облагородяваше и баща му, котленеца княз Стефаники
Богориди. Истинско щастие за него и за страната беше, дето имаше за главен
секретар човек като Гаврила Кръстевича, надарен с енергия и държавни способности,
който при горещия патриотизъм съединяваше и дълбока опитност. Княз Алеко
беше старец висок, величествен - той имаше нещо от гордостта на балканските
букове, дето са живели предките му - с бели като сняг косми и брада - оставена
по турски, с благородно, хубаво, кротко лице, малко скръбно, което се втълпяваше
в паметта. С душа добра и с обноски приветливи, с ум без блясък, но просветен
и логичен, малосведущ в господарствените дела, с характер мек, нерешителен,
изменчив, крайно самолюбив и чувствителен във въпроси на лично достойнство,
княз Алеко беше в началото обичен на всички в страната, прегърнал мъдрото
правило да князува, а да не управлява. Той изпита горчивината на положението
си по-после, когато изгуби равновесието си при развитието на събитията
и се подаде на влияния, които експлоатираха добрите и слабите страни на
тая честна душа - Сцили и Харибди, които не избягна и неговия съсед през
Балкана - княз Александър.