Стремски и докторът продължаваха да приказват и да пресмятат всичките шансове, които имаше Рангел да избегне благополучно и от това преследване, и в увлечението си забравяха, че са пътници и че дъждът беше престанал. Те се сетиха за това, когато коларят дойде и обяви, че с един кон не може да кара колата.
           - Действително - извика докторът - какво ще правим сега?
           Хванаха да се съвещават. Те пращаха коларя на Гинцката станция, за да доведе друг кон. Но той възразяваше, че до Гинцката станция са дванайсет километра и толкова насам - двайсет и пет, а подир един час мръкваше. През нощта, подир тоя пороен дъжд, който ще е развалил пътя и продънил някои мостове, той не смееше да минува Мала планина. Той щеше да нощува на Гинцката станция, а утре рано ще доведе друг кон, за да тръгнат.
          - А ние какво ще правим тука? - извика докторът.
          - Ще нощувате в хана, господине.
          - Тука? - извика докторът ужасен, като хвърли поглед на мръсните и изкърмушени сламеници в обвитата с паяжини стая.
          - И завивки нямаме, и дрехите ни са мокри още - каза угрижен Стремски, който потръпваше при самата мисъл, че може да се завие с ханджийската черга.
          - Що има? - попита Иван, който беше липсал малко, за да стегне коня си за път.
          Те му обадиха грижата си.
          - Как? Тука да спите? Кой ви даде воля за това? Хайде с мене, гости ще ми бъдете! - каза Иван, като ги заграбчи с ръцете си.
          И Стремски, и докторът се отказаха да му правят безпокойствие.
          Но Иван не беше човек да остави двама приятели, и тракийци още, да ги ядат дървеници в тоя хан, когато Искрец беше една крачка оттука.
          - Я не дрънкайте вие много! Аз няма да ви оставя, Стайка ще ми издере очите, като й кажа. Боримечката има колкото да се отсрами за една нощ. Слава богу, в шоплука живеем, но и с хора сме живели. Хайде! Коне има... Майка му стара! - и той ги повлече.
          Като видяха, че няма да ги остави Боримечката, както и да се отказват, те приеха с благодарност неговото гостолюбиво предложение.
          След малко яхнаха два коня, които Ивановите другари с готовност им отстъпиха, и предвождани от Ивана, завиха на изток и тръгнаха към Искрец.
           Слънцето, изскокнало пак на полуизясненото небе, наваляше вече зад планината и хвърляше надалеко сенките на конниците.
           Да кажем няколко думи за Ивана Боримечката.
           Ония от читателите, на които тоя герой е познат вече по една по-първа история, на която сегашната в много точки изглежда като продължение, помнят навярно, че Боримечката след съсипването на клисурското въстание, дето игра забележителна роля, се спаси в Стара планина и оттам тръгна за Влашко. Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, хвана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван хвана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник „Стара планина“. Но тая работа го умори скоро, той заряза и предпочете свободата и кафенетата на улица Габровени, дето прилежно четеше вестниците. Той се отърка между другите хъшове, умът му се обогати с много нови понятия и който чуеше Боримечката да се препира в кафенето по политиката и да псува Биконсфилда, Андраши, папата и нотабилите букурещки, не би могъл да повярва, че това е същия оня глупав и полудив Боримечка, който в Алтъново лаеше като овчарско куче, за да плаши момите, а в Балкана ядеше сурово месо, като людоядец.
            Подир минуването на русите в България първата грижа на Ивана бе да потърси своята булка, за която знаеше само това, че е избягала из Бяла черква с кака Гинка, при която от Клисурската развала стоеше като слугиня. Подир много лутания и разпитвания той в Никопол разбра, че е отишла в Искрец при вуйка си Ватка, заселен там още в турско време. Иван пристигна в Искрец през декември, току-що турското население напущаше жилищата си и бягаше пред руските войски, тръгнали веднага за София подир падането на Плевен. Иван, който необладаваше Катоновски добродетели, заграби заедно с вуйката няколко стотин турски говеда и от проданта на плячката спечели цяло богатство. Парите направиха Ивана още по-умен и по-богат. Той накупи турски имоти, заведе стопанство с бай Ватка, стана кмет в Искрец, а после Иванчовото обаяние порасте дотам, щото околията го прати в Търново като неин представител, за да изработи конституция на България и да й избере княз. И в двете тия мисии Иванчо се показа на висотата и ревностно дига ръката.
           Сега Иван играеше не само важна роля по заможност и влияние, но беше и представител на културата в тоя затънтен кът. Той ходеше облечен полуевропейски, приимаше един в селото вестник Целокупна България (той беше либерал), обличаше Стайка скъпо и разказваше разговора си с министрите, а веднаж - с княза Дондукова!
           Само едно липсваше Ивану, за да бъде щастието му пълно: родната долина. Ето защо с такава радост той днес, като си идеше от Враца, се сприятели с двамата тракийци и сега ги водеше на гости у тях, честит, че може да им бъде приятен.
          Пътят за Искрец върви най-напреж из един тесен дол между върхове, надлъж по една река, приток на Искъра; после пресича прекрасна долина, която се простира на север. Когато се смрачаваше, пътниците бяха застигнати от една талига. Макар и да беше тъмно, Иван позна някого там и го поздрави. Колата отмина бързо по наклонността.
           - Кои бяха тия двама в талигата? - попита го Стремски.
           - Едногото само познах. Той беше Благодумов.
           - Откъде иде!
           - От София.
           - Защо иде в Искрец?
           - За изборите. В неделя стават избори. Искрецко избира двама. Благодумов си дава кандидатурата.
           - А вие?
           - Мене ме избраха за двете Търновски събрания и за това - ще ме изберат. Другият ще бъде, който кажа аз! В Искрец бай ти Иван беси кучето! Дя! Закъсняхме! - и Боримечката дупна коня си.
           Съвсем мръкна, когато дойдоха над самия Искрец. Ясното небе се насея със звезди. Една дружина конници се спусна от дясната висота и влезе в пътя. Другарите веднага познаха стражарите: между тях нямаше Рангела. Всичките си отдъхнаха.
           - Полапаха вятър тия приятели - забележи усмихнато Иван. - Елате ние из тая улица да хванем - прибави той, като отби коня наляво и поведе дружината си край заградите и плетищата, поздравлявани от лаевете на псетата.

съдържание | съдържание | следваща глава