Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

II. БОРИС ШАМУРОВ

 

 

           Но онова, което беше чисто от всякаква примес на горчивини или ядове за Стремски, то беше домашното огнище. Те живееха в наета къща, отдето се отваряше прекрасен вид на Родопите. Невянка го обичаше дълбоко, с пламенна преданост; той я любеше страстно. Тяхното съществувание, обезпечено от големия дял наследство, получен по смъртта на Невенкиния баща, течеше тихо и благодарно, озарявано от топлите лучи на взаимна любов и на взаимно уважение. Александърчо, мил плод на тая любов, телесно крехък и слабичък, но безподобно мил, радваше като едно утренно слънце живота им. Семейството се увеличаваше още от Еленка, сестра й, която след бащината й смърт бяха довели да се учи в тукашната девическа гимназия, и брат й Борис, гимназист от шестия клас, юноша буен, волнодумец, непокорлив. На тая минута намираше се у тях на гости и хаджи Евтим, кмет сега в Бяла черква, който периодически идеше тука да разбере политиката и да им се порадва.
         Това беше именно в края на марта, 1884 година.
         Хаджият, гологлав, седнал на стол на двора, при цъфналите карамфили в градината, с Александърча на колене, гълчеше с Невянка, облечена в бледожълта рокля, с лице драголибно и щастливо, оживлено сега от разговора, както и черният й хубав и дълбок поглед. Приказваха именно за Бориса, който вчера беше вземал главно участие в ученическия бунт против учителите в гимназията и беше изключен. Невянка се ядосваше от това поведение на брата си, който беше непоправим. Бунтът беше станал, защото учителският съвет поискал да тури надзор на ученическата библиотека и Борис беше главния начинател. Хаджият също се гневеше и чакаше да види Бориса да го хока.
         - Тъй му се пада, добре са го изпъдили! "На зъл трън, зъл търнокоп!"- казваше хаджият, отдавна недоволен от Бориса за неговото вироглавство и палав нрав.
         На вратнята се подаде една млада госпожа, тя носеше на гърди едно дете и четири други водеше.
         - Госпожа Дъбинова! - каза Невянка и се затече да посрещне гостенката.
         Госпожа Анка Дъбинова, чийто мъж беше домашен лекар на Стремски, беше една мила, добродушна коприщянка, румена, пълнолика, приказлива и сърдечна приятелка Невенкина. Хаджи Евтим стана също да я приеме - той се знаеше вече с ней. Невянка се цалува с нея, цалува и децата!
         - Честит гост, честит гост... Добря дошле!...
         И гостенката, права, без да седне на стола, окръжена с роякът деца, увеличен и от Александърча, продължаваше да гълчи весело, да се смее щастлива и жизнерадостна, щото хаджият не можа да се стърпи да й не каже:
         - Да ти не са уроки, Еленке: цъфтиш като гюл... Зер, младо и охолно... грижи няма.
         - Не думай, не думай, господин хаджия - извика Анка; - мина му то времето... Доде е мома, човек само светува. Като се ожени - беше. "Младо радо до венчило, а охоло - до вречило!" - нали казват? Я ги виж тия песоглавци! Грижи ли нямам с тях?
         И тя се смееше весело.
         Гостенката и Невянка отидоха нататък, разговаряйки се, па влязоха в къщи.
         Децата вилнеяха на двора под усмихнатият поглед на хаджият.
Влезе Борис намръщен. Старецът скокна да го съди. Той ли се намира се в такива бунтове! Той ли се да безумствува, да се не покорява и да намира лоши учителите си! И старецът се лютеше.
         - Те са идиоти! - отговори гимназистът. Тоя отговор разсърди повече хаджи Евтима.
         - А вие какви сте?
         - Ние запазваме правата си.
         - Какви права? Вие имате право само да се учите и да се покорявате само на вашите наставници и на по-старите - забележи хаджи Евтим, като стана.
         - Но когато ни натискат, ние протестуваме. Ние сме свободни граждани - каза Борис със светнали от искрено убеждение очи.
         - Какви са тия книги, за които ми казва кака ти, че не ви ги позволяват? Безбожни?
         - Да - отговори дръзко гимназистът. - Набожните книги нека ги четат поповете.
         Чувството на стареца се възмути.
         - А ти безбожник ли си?
         - Аз нямам богове!
         - А кой е твоя бог?
         - Богът на разумът!
         Старецът го изгледа втрещено.
         - Сега разбрах, че са те изпъдили! Отгде го измисли тоя господ?
         - Той е господът, в който вярва просветеното човечество и притеснените. Ние не искаме да бъдем робове.
         Хаджи Евтимовото недоумение растеше.
         - Какви робове брътвиш? Като те слуша човек, ще помисли, че тука цар Александър и Русия не е дохождала да ни освобождава, ами още ядем камшика на турците! Робове?
         Гимназистът възрази:
         - Турците и турският камшик изчезнаха, но сега ги замениха други тирани: тирани на душите и на свободната мисъл! - отговори Борис, като мислеше за своите строги учители, които за него запълняха цялата вселена.
         Хаджи Евтим не разбра загатването.
- Ходи сега по улиците, като е тъй - каза старецът, твърде угрижен, дето чу юношата да приказва такива работи.
         Гимназистът остана замислен.
- Сега според вашето ново учение - подзе пак старецът - не се знае кой е умен и кой е глупав, кой е по-стар и кой по-млад. Да те гледа човек с каква дързост приказваш за по-горните, ще каже: цял княз Богориди, а не Борис Шамуров, който не знае още отде пикае кокошка!
         - Че какво е Богориди? - попита Борис.
         - Княз! Какво е?
         - Може да бъде и император: и той е равен с мене.
         Тук старецът зяпна учуден.
         - Как, ти си равен с един княз? - попита той, като се вторачи в него.
         - Аз не гледам на титлата. Княз Богориди е един турски паша и лиже скутовете на султана.
         - Чакай - каза живо хаджи Евтим, - тука се съгласяваме двама: и аз съм против Алека паша, защото не ща Румелията!
         - Да! И ще я пометем! - каза решително юношата.
Това обръщане на разговора върху една точка, по която се намериха на един ум двамата словоборци предобри стареца.
         - Това разбирам - да искаш съединението на Тракия с България, никой няма лоша дума да ти каже; но дето си се бунтувал на школото, там е цяло безумство, както е още по-голямо безумство дивите работи, с които някой ти е напълнил главата.
         Гимназистът пламна за думата "някой" и щеше да извика на дяда си хаджия, че тоя "някой" са велики хора, но вратнята се отвори и влезе Найден. Тогава Борис, който се чувствуваше виноват, излезе из другата порта.
         Борис, както и голяма част от гимназистите, беше увлечен по това време от първите отрицателни доктрини, които някои учители, руски възпитаници, намираха за добре да им шъпнат или явно проповядват от катедрата между уроците, нарочно съкратени. За да се фане по-добре семето, донесоха се и руски книги, печатани в Женева, с пиперливата пища на които се хранеше лакомата юношеска душа, намерила при нея уроците много сухи и трудът много непривлекателен. При моста се откри и книжарница с такъв надслов: "Тук се продават социалистически книги." Това бяха зачатките още мътни, боязливи, колебливи и нови на онова отрицателно, с нихилистическа подкваса течение, което по-после ясно и рязко се оформи в социалистическа партия. Тогава още идеите се фърляха откъслечно, случайно, на шега и поглъщаха безразборно. Борис, с темперамент горещ, с ум жив, неуравновесен, жъден за ново, напоен отрано с предубеждение против науката, която "прави само кариеристи и паразити", намираше в новото учение храна за своята неспокойна мисъл и оправдание на ранения си нехър и отвращение към сериозни занятия, отвращение, въведено пред очите му до висотата на героизъм... Тоя даровит, умен юноша, с великодушни задатки в сърцето се носеше сега от бързея на мътилката и прахосваше в безплодни лутания из царството на громките фрази най-добрите сили на ума в сърцето си.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]