Ужасът беше обзел всичкия тоя
народ, безпомощен зрител на една трагедия,
невъобразимо страшна. Всички гледаха с
трепет как ще изгорят двама живи хора, див
ропот ехтеше из тълпата, в недоумение кому
да припише вината и какво да направи.
Нещастниците викаха отчаяно, извадили
обезсилени ръце извън прозорците,
задъхвани от дим, напълнил стаята им.
По едно време видяха, че една
стълба се туря от няколко саперни войника
на единия прозорец. Един шум от одобрение
изскокна из тълпата, почувствува се едно
всеобщо облекчение; сърцата се свиха
болезнено сега от ново вълнение, очите се
впериха в прозореца, на който бе опряла
спасителната стълба. Там сега стояха мъжът
и жената. Веднага по стълбата се покатери
някой с бял кител, с брадва, стисната под
дясна мишца. Из тълпата се пронесе като
една вълна името: „поручик Канелов“.
Това име, което се свързваше сега с един
величествен героизъм, сладко екна из
сърцата на всичките. Юнакът офицер бързо
отиваше нагоре по стъпалата, замрежен
повече и повече от вълните на димът. Скоро
той стигна до прозореца, който беше
запречил само мъжът. Жената се изгуби.
Очевидно, нещастницата беше задушена от
дим или отблъсната от мъжът. Чуха се удари
от топор. По-дир малко белия кител,
почернял, хвана да се спуща. Веднага след
офицерина се смъкваше избавеният,
гологлав, когото никой не различаваше
добре сред сгъстения дим, който ги веднага
обгърна, смесен с пламъци. Бурен глас се
разнесе из тълпата. Всеки искаше да узнае
кой е избавения и останаха ли читави и
двамата долу, заградени от тълпа войници,
сапери и стражари. Но публиката нема време
повече да се вълнува за съдбата им:
раздадоха се гласове:
- Жената! Жената!
Жената сега се показваше на
другия прозорец, един останал незахванат от
пламъка, който светеше вече в първия.
Бедната простираше безнадеждно ръце...
Навън, под тях, летяха чести огнени езици,
блъвнати от долния прозорец.
- Жената! - чуваха се викове.
- Де Канелов? - неволно се обаждаха
други. Но каза се, че поручикът полузадушен
го свестявали в ближната къща. Кой да
избави жената? Охотник никой нямаше, който
да се престраши на тоя гибелен подвиг.
- Стълбата!
- Строшете прозореца!
- Няма ли някой?
Всички чакаха тоя „някой“.
Напрежението на нервите беше ужасно.
Някакво безумие обхвана тълпата,
пощръкляла... В пролуките, що се отваряха в
димното покривало, час по час се виждаше
образа на жената, озарена от пламъците. Тя
беше млада, с черти, които страхът беше
изкривил, облечена само по една риза,
израмчена и оставила половината й гърди
голи. Изстъплението на тълпата стигаше до
пароксизма си, когато видяха, че една нова
стълба се издига из димът и се закача на
прозореца. Тълпата извика като луда от
учудване и възторг. Кой ще се покачи там
сега? Тоя въпрос светеше във всички очи,
напрегнати към стълбата. Покачи се един
пожарникар. Тълпата не знаеше кой е тоя
скромен герой. Тя с вълнение следеше
неговото издигане по стъпалата, надвесен
над долните пламъци.
- Браво! Браво! - изскачиха из
гърдите възхитени одобрения, а сърцата
тупаха, тупаха до пукване. Жената, като
разбра, че иде помощ, викаше с нова сила, а
ръцете й, придобили свърхестествена
енергия, счупиха няколко пречки на
прозореца и отвориха пролом. Стотина ръце
от тълпата й замахаха да я ободрят и
предупредят да почака още малко, защото
публиката съобрази, че жената ще се хвърли
от счупения прозорец, да се сплеска на
калдъръма.
А пожарникарят, който се качваше
по стълбата, беше Рангел. Залисан досега на
друго място, по сечене покрива на ближната
къща, той беше зачул раздирателните викове
от висотата, на която се намираше и бързо
беше се смъкнал долу, за да види какво
ставаше. Едвам видя, че една млада жена
викаше от прозореца, този смел момък не
мислй вече: извика да му турят стълба и се
фърли по нея.
Още от пръв път той глътна
лютивия горещ дим, но си стисна с бърните
устата и с напрежение на носните мишци
затвори си дупките на ноздрите и полетя
нагоре, като мижеше. Пожарникарският му
шлем блестеше от пламъците. Подир една
минута, с дреха леко опърлена от жълтите
язици, той стигна до прозореца, закрепи си
здраво краката на две стъпала и без да
погледне жертвата, която щеше да избави,
той засече другите пречки, да разширочи
пролома и да я изтегли оттам. Това стана
вътре в една минута и когато нужната дупка
се откри, пламъците нахлуха и насам,
заграждаха отзад жената, лижеха потона над
главата й. Нямаше нито миг време за губене.
Жената се изпречи на прозореца и си хвърли и
двете ръце на раменете му. „Ангеле“!... -
извика тя, готова да падне в обятията му.
Лицата на двамата се срещнаха. Тогава чак
Рангел видя хубаво жената и я позна.
Тя беше Замфирица!
Косата на пожарникаря настръхна
от това ненадейно видение, той простря
ръце, та ги опря в голите гърди на
Митковата булка и с една голяма сила
тласна я назад в пламъците!
Замфирица извика и се изгуби.
Пламъците веднага бликнаха по-силни - от
рупването на ризата. Рангел бързо слезе
назад през гъстия дим със загорели поли.
Народът извайка, като видя, че
жената потъна в огъня.
Много жени примряха.
- Късно пристигна момчето!
- Отиде жената, не можа да я отърве...
- Продъни се подът под нея... Димът
я задуши. Такива викове се разнасяха из
народа. Мнозина се натрупаха около Ангела,
комуто саперите успяха с време да изгасят
дрехата, без да пострада нещо. Около му се
раздаваха хвалби, знакове на съчувствие,
вайкания за жената.
Рангел слушаше всичко това, смаян,
учуден. Той само викаше несъзнателно: „добре,
добре“! Той приличаше на човек, който не
е извършил едно ужасно престъпление, а
една длъжност. И той се чудеше защо тия
хора не се радваха, а изказват съжаления за
„оная“. Той мислеше, че беше направил
добро нещо, че беше отплатил за мъките и
смъртта на приятеля си, като беше оставил
на пламъците жестоката му и развратна жена,
дошла да нощува тук в стаята на адвоката
Ладжовича - Рангел познаваше жилището му, -
защото Ладжовича именно Канелов спаси от
пожара и му отмъсти по един съвсем
неочакван и великодушен начин - забравил
подлеца и видял само жертвата.
Закъсняването на адвоката и
нощната му любовница в запаления дом,
когато всички го бяха напуснали, се
дължеше на невъзможността да отворят
вратата си: те изгубиха много време в
безплодно усилие. Някой беше ги заключил
отвън.
Никой ни тогава, ни после не узна
истината за личността на загиналата:
Рангел я не познаваше, Ладжович също
казваше, че не можал да познае жената.
А за Замфирица ходеше слух - ловко
пуснат от адвоката, че побягнала в Турско.