Стремски остана в Драгината стаичка умислен.
          „Тая мома няма сърце - каза си той, като че продължаваше по-рано начената си мисъл; - тя не обладава ни капка гордост. Тя е една пуста твар! Де си хвърлих сърцето? Как беше възможно до такава степен да бъда заслепен! Не, аз не трябва да виждам вече тая къща!“
          Но при всичката си разстроеност Стремски реши да се види с домашните на Драга подир онова широко участие, което взе в семейните им интереси.
          В гостната стая той биде посрещнат с жива радост, но вежливо - пред чуждия човек. Никой не загатна нищо за неговата мисия по възвръщането на Светлина, нито отвориха дума за дуела.
          Светлина беше облечена просто и изящно, с черна капела на глава. Лицето й светеше с тиха, щастлива усмивка.
          По нищо не се познаваше, че тая жена беше напуснала преди два дена мъжа си, за да бяга с един любовник. Напротив, никога Голичев и жена му не бяха дали образец на съпружеска обич и сладко живуване, както днес, когато на набрежието ги видяха ръка под ръка, че се разхождат тихи и весели. Тая хора, привикнали да живеят в сферата на лъжата, пазеха под булото на външните обноски дълбокий разрив, който тровеше домашният им живот.
          - Да ви запозная с господин Патева, новия председател на апелацията, завчера пристигнал - каза Филович, като му представи госта.
          Те се ръкуваха сухо и вежливо.
          Патев беше висок, едър момък, на около трийсет години, с пълно, подуто, бледо лице, облечен модно, със светски маниери. Малките му сиви очи изпитливо се вгледваха в Стремски.
          - Как сте, господин Стремски? Спънахте се и вие да дойдете! - попита Светлина усмихнато госта. - Вий сте много любезни.
          - Господин Стремски е потънал в занятия, щото е забравил приятелите си - допълни също усмихнато Голичев.
          Светлина даде тона на притворствата и те се занизаха. И Иваница, и Елисавета, и Никола - всеки на свой ред схитрува веднаж или дваж, престори се, че никаква тайна не съществува между тях и Стремски, като че ли Патев би подозирал нещо или бе дошъл да ги изпитва...
          Иваница каза:
          - Господин Стремски става вече половина месец, как не е турил крак у стария си бащин приятел. Бог да го прости баща ви: беше рядък човек.
          - Преди три дни само ви видях на вечеринката - обади се Елисавета; - но не можах да ви позная: така ми се видяхте другояче. Заранта Светлина ми каза, че вие сте били, дето се ръкувахте с мене.
          Госпожа Елисавета погледна знаменателно Светлина, после - Стремски, доволна, че е схитрувала изкусно.
          Драга каза невинно:
          - Чух, че вчера сте ходили на Гюргево, господин Стремски?
          Всички чувствуваха особено наслаждение да се спрат на тая опасна тема и да лъжат без нужда, и че имат случай да блеснат със съобразителност и тънкост на ума. В стаята царуваше атмосфера от лъжа.
          Разговорът мина след това на други предмети: на политиката, на правосъдието, на очакваното посещение Русе от княза Дондукова, на тукашния живот.
          Патев взимаше живо участие в тази пъстра беседа и се засягаше до въпросите със знание и вярност на погледа. Той говореше спокойно и бързо, но логически и с думи добре подбрани. Той се слушаше с удоволствие.
          Падна думата и на семейний живот в Русе. Цялото семейство Филович се възторгваше от благата и прелестите на домашното огнище. Тук Светлина̀ намери пак сгода да покаже своя светски такт и женска тънкост - не пред Патева, а пред Стремски. Тя взе думата и каза:
          - Много говорят в нашия век против женитбата, напада се семейния живот. Но ония, които въстават срещу тях, виждат само изключенията. Но изключенията правило ли са, кажете, моля? Моето убеждение е, че женитбата е най-голямо благодеяние. И ония, които най-много викат, свършват с това, че се оженват, защото там е щастието. Ний, женените, можем да знаем това - и тя се усмихна някак си нежно към мъжът си.
          „Неуловен влъхва от царя по-голям“ - мина през ума на Стремски, като гледаше този победоносен вид на Светлина.
          - Ние по личен опит говорим, господин Патев - допълни Никола мисълта на жена си и й хвърли залибен поглед, каго че се намираше още в медовия си месец.
          На Иваница тоя път се видяха несносно блудкави тия презимки и той се навъси и устрели и двамата със сърдит поглед, като пришъпна в мустака си:
          - Маскари недни!
          Патев без голямо внимание слушаше тия обикновени и изтрити разсъждения по съпружеский живот и изглеждаше по-често Драга, по лицето на която излязоха румени петна. Стремски забележи това и сърцето му се сви... Той почти не говори през всичкото време, все беше замислен, той мислеше одевешния разговор с Драга и странно! сега тоя разговор губеше оня раздражителен и обиден за него характер, одевешното осъждане Драга му се видя строго, а нейните чести погледи, с които го устрелваше нежно и значително, съвсем прогониха мрачното му униние, с което бе влязъл в стаята; повече: без да знае защо, той хвана да изглежда накриво Патева и намери много безочливи взиранията му в девойката.
          На двора се подаде един руски офицерин. Стремски стана, взе сбогом и си излезе. Иваница го изпрати на коридора.
          - Дай, Стремски, сега да ти благодаря горещо - каза той, като стисна и двете ръце на Стремски. - Нашата признателност е вечна! Ти направи подвиг за нас!...
          - Нищо особено, бай Иваница! Не по-малко от вас и аз се радвам, че се избягна неприятност.
          - Елате утре, нашироко да се разговорим... Пак благодаря, за всички ни благодаря!
          Стремски си тръгна пак.
          - Ах, Стремски, чакай: намир? ли ви господия Дразински?
          - Не. Кой е той?
          - Един мой приятел русин. Той желаеше да ви се представи. Благороден человек. Приемете го добре. Препоръчвам ви го!
          На прага Стремски се спосрещна с офицерина, с когото Иваница се върна в стаята.
          На двора като дойде, той неволно се обърна: видя, че до прага на коридора бяха Светлина и Драга. Светлина му климаше приятелски и глезено си закриваше устата с веера. Драга го застигна до портата.
          - Найдене, защо беше тъй умислен? - Тя му стискаше силно ръката.
          - Сбогом, Драго!
          - Ела утре надвечер, ще идем на разходка всички при Лом.
          - Ако мога - до ща. Сбогом!
          - Може!
          Стремски й стискаше ръката.
          - Па ревнив не бъди!... Стискай ме по-яката де, ти видиш, че на двора повече не мога да направя... за да ти докажа, че те прощавам...
          И като направи едно чевръсто движение на ръката си към устните, което изображаваше въздушна целувка, тя се затече назад.

съдържание | съдържание | следваща глава