Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXIII. ГОСТИ В КОЛИБАТА

 

 

           Мръкваше се. Първите звезди заблещукаха на небето. Вечерникът тихо шумолеше из трепливите листа на дърветата. Сладкия сумрак на лятната вечер пълнеше усамотената гора. Рангел се прибра в колибата си, запали си виделото и седна да вечеря, с каквото имаше. Той рядко спеше в Черешовица и обичаше да нощува повече тука, нощите бяха още хубави и сърцето му се чувствуваше на мястото си и биеше равно в това пущинашко жилище.
         По едно време всред обикновеното шумолене на дъбравата той разпозна и друг шум - шум от човешки стъпки. Веднага вратата се отвори. Влязоха четворица души. Те бяха с погрознели и груби лица, облечени вехто, в потури и елеци- рухото им беше македонско. Двама само въз гащите вместо салтамарки носеха сетрета. Един носеше капела. Рангел ги изгледа учудено.
         - Бре, шопе, ние со свещ те бараме! Едвай те изнайдосме. Бре, не ни познаваш, море? - викаше единият от гостите - с капелата, мъж на трийсет години, висок и с кокалясто, бърчаво лице.
         - Мерджан! Ти ли се бе? - извика Рангел, като позна госта.
         - Аз съм; ето и Климета, ето го и Орда... Ето и тоя брат - Петко. Собрахме се пак... Си чул ти? Крастàвите магариня преко девет ридища се подушует!...
         - Седнете, къде се дявате от толкоз време?
         - Е, харно ли си, как се поминваш? Царски чиновнин си сега. Добре ли си?
         - Добре: кога пита и плоска, кога сух хляб и рогозка - отговори Рангел шеговито: - А вие какво правите? Какво ви гони насам? Гладни ли сте?
         - Не щем. Занаята си го тераме, не го заборавяме како тебе - отговори Ордо, като извади кутията да си прави цигара от ситен тютюн.
         Старите родопски другари на Рангела се разположиха като у свой човек и си разказваха скитанията и приключенията откак се разделили с него. От шест месеца живели в Пловдив от работа и кражба, а единият от тях е бил стражарин два месеца. Но откак претупал едного и му зел парите, напуснал службата. Всичко това си разказваха открито и свободно и Рангел ги слушаше с участие. Той само се навъси от последното действие.
         - А бе, цинцарин беше, грък ли, каков - не знам. Ама не беше българин - поясняваше Мерджанът.
         - Нали не е бил турчин - бил е християнин. Магаре си Мерджан!
         - Магаре бях, наистина.
         - Сега вече рекохме да оставим автономията, оти се омирисахме у нея, и да идеме да подишаме в Доспата, в нашата майкя рождена - каза Климе, най-възрастния от тях, човек с широко в челюстите лице, със зверовито изражение.
         И бившите харамии разправиха, че вече в Пловдив стоенето им станало опасно, па и съвсем оголели. Хеле случил се пожара, та пограбнали по някоя дрешка, па и по някой ценен предмет - когато ги изнасяли на улицата стопаните. От това се обясняваха и сетретата, и капелата над македонските руха. - Един гледа сватба, други брадва.
         - Само не знаем каква беше оная жена, дека в òгино изгоря. Клетницата.
         - За нея само да ви не е жал - каза Рангел, като се навъси.
         - Познаеш ли я?
         - Една вонта. Тя стана причина да се обеси мъжът й. За нея не жалете!
         - Да си жив, шопе, олекна ми на душа... - каза Мерджанът, като погледна значително Петка. Рангел забележи това.
         - Бре вие да не сте запалили къщата? Дявол ви зема!
         - Сакън, шопе, оти се огрешаваш?...
         - Ами ти няма ли да дойдеш с нас? Ние за тебе идем - каза Ордо.
         - Къде с вас?
         - За Доспата? Да пошетаме малко. Тук ще ни пипнат...
         Рангел се замисли.
         - Що му мислиш? Я фърли тая тенекия. Ти за пъдар ли си? - каза му Мерджанът, като потегли плаката му на горски стражар, пришита на дрехата му.
         - Какво ще чини? Ако не е пъдар, ще стане кокошар като нас - отзова се Ордо.
         - Право. Юнаците нямат работа тука. Хайде в планината.
         - Имаме още цял месец лято... Ще търкулим пряко няколко турски глави. Плюй, шопе, на тая тенекия, нека да я окачат на някой будала... Срамота! Хайде, нарочно идем...
         - Хайде, ела с нас, да певаме пак: Иованке, Иовано!- каза Ордо.
         Рангел не отговаряше нищо, а само сучеше люто мустаци.
         - А бе зима иде скоро - забележи най-после той.
         - В Кюстендилско ще минем, като дойде зима, па напролет - в Македония. Като нас люде не се застояват много на едно място. Ще ти познаят косъма най-после... Па като влезеш в дупката, ще речеш: що не послушах това магаре Мерджана? Ако загине човек, барим да загине юнашки за Македония.
         - Аз ще дойда с вас! - извика изведнаж Рангел с бляснал от решителност поглед.
         И нему му стана светло и широко на душата. Той сега виждаше края на своето утеснение и мъка, на своите вечни страхувания от полиция.
         Дружината дойде във възторг; всички го цалуваха. Още утре ще тръгват. Тая нощ ще преспят в колибата. Но Рангел не беше си зел още платката и пари нямаше. Македонците и те се оплакваха. Обувките им бяха продънени, па и храна нямаха в планината: а каракачаните прибираха стадата си вече. Тая грижа ги занима най-много. Размислиха няма ли тука нещо да оберат. Дойде Рангелу на ума за мъжът и за жената, които заминаха за манастиря... Но сега портата беше затворена и само утре я отваряха според манастирското правило... В село? Рангел мислеше. Внезапно едно вдъхновение озари ума му.
         - Вие стойте тука, аз ще ида в село - каза той.
         - Намери ли му клупа? - извика Мерджанът... Аферим, шопе?
         - Няма ли да викаш другар!
         - Земи моята кама, шопе!
         - Имам! Нищо ми не трябва - и Рангел излезе.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]