Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXI. ХАДЖИ ЕВТИМ

 

 

           Още на двайсетата си година, много по-рано преди да напусне съвсем Бяла черкова, хаджи Евтим беше заминал за Влашко и се заловил за търговия там. През всеки две години, срещу Коледа, той имаше за правило да си дохожда в родний град, да прекарва празниците. При последното му гостуване в Бяла черкова му се случи едно голямо огорчение и оттогава не се върна вече. Тъкмо когато, пременен ерген, стоеше на хорото и правеше оглед на момите - той беше с намерение тоя път да се ожени и да си иде във Влашко с булка, - кьой векилинът, Аврам Келешът, по някаква лична вражда, заповяда на сеймените да подкарат от хорото Евтима и да го затворят в конака, под предлог, че дължал някакъв малък стар недобор. Подир тоя срам, нанесен на влашкия търговец, дълбоко огорчения хаджи Евтим нагрози родното си място и се закле никога да се не върне. И не се върна вече в Бяла черква. Той скъса всякакви връзки с нея. Загнезден в един молдавски градец, заселен повече с евреи, той се предаде всецяло на търговията си и не щя да чуе нищо ни за Бяла черква, ни за България. Напразно брат му му писва безбройни пъти: упоритият човек се не обади. И колкото повече време минуваше - повече се отчуждаваше от България, додето забрави, че е българин и стана румънин: хаджи Евтимиу Йонеску. Роднините му бяха го отписали вече от родът си и също престаха да мислят за него, той беше за тях мъртвец.
          Но кръвта вода не става: гръмотевицата на освободителната война, която разтърсваше света от година насам, пробуди от летаргията и това тъмно съзнание. Българинът хвана да се обажда в хажди Евтима, кръвта заговори в окоравялото старешко сърце, и когато се подписа Санстефанския мир, пламна в него силно, неодолимо желание да види свободна България, да види своите. Той нем? вече мир! Чужбината му стана несносна. Прибра сметките си, скъс? всичко, продаде, каквото трябваше да се продаде, и тръгна за България, стопан на пет хиляди наполеона. Писмото, което му изпрати братовото му семейство, не го намери вече. Той бързаше за Бяла черква с цел да си направи къща там и да прекара остатъка от годините си в средата на своите. От Гюргево той мина на Русе, за да се порадва по-скоро на българска земя, а оттам по Дунава да иде за Свищов, отдето да тръгне към Стара планина. Тук случайно узна, че има един негов внук, и потърси Найдена.
          И по този начин семейството Стремски печелеше един баща, а България - един син.
          А как се радваше добрия старец на България, на всичко, каквото видеше там! И небето, и земята, и Дунава, и въздуха му бяха сладки и му пълнеха с радост душата. Лишен толкова години от отечеството си, той се прераждаше в тая родна атмосфера, подмладяваше се, възхищаваше се като дете. Найден го задържа повече от една неделя да го развожда и запознава. Води го по всички околности на града, описва му военните събития, разигравани от висотите. Посочи му от един хълм зад Русе синкавий облик в небето на Стара планина, при който вид чичо му порони сълзи... Представи го на губернатора, който го прие много хубаво, заведе го у Филович, който му даде гощавка, като брат на негов стар приятел... Разхожда го Найден и по Дунава с лодка и се чудеше как да го благодари. Той сякаш че виждаше баща си възкръснал. Старецът се сприятели и с Мачухонски - като него доскоро заблуден син на майка България и като него възхитен от нейните благородни картини, тъй мили и сладки на сърцето му. Мачухонски придружаваше хаджият, когато Найден беше занят, и го развеждаше по околностите. Само веднаж им се случи неприятност в тия разходки - при посещаването Левенттабия. Там двама руски офицери-топографи ги завариха тъкмо когато хаджи Евтим бележеше нещо по румънски в тефтерчето си, а Мачухонски чертаеше плана на знаменитото укрепление, за да го претвори в едно писмо до дъщеря си. Офицерите ги взеха за шпиони и ги пратиха в комендантството, отдето късно само Стремски ги освободи... Разговорите на двамата старци бяха пълни с комически недоразумения поради смешението на четири езика: български, руски, влашки и гръцки, с които си служеха, при деятелното участие на ръцете.
          Особено името на Найденовия чича беше причина за бъркотия в разговора и ядосваше екзекутора. Той му винаги казваше: господин Стремски, но хаджият не му отговаряше на това име и заставяше екзекутора да му го повтаря няколко пъти, доде се усети, че Стремски е сам той. Ухото му трийсет години беше привикнало на домну Йонеску.
         Ядосваше се екзекуторът и на думата "хаджи".
         - Защо ви е тая поганска дума прикачена на честното име? "Хаджи" е агарянско наследие, променете го.
         - Привикнал съм вече на тая качулка - отговори хаджият. - Ако ми измениш и нея, хич няма да си позная вече името.
         Макар че хаджи Евтим бързаше да иде по-скоро на Свищов, дето една работа го викаше, а оттам с кон през Стара планина до Бяла черква, той се съгласи да остане още два дена в Русе, да види посрещането на княза Дондукова, който оттук напущаше окончателно България. А с най-първий параход на заранта хаджият щеше да тръгне за Свищов.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]