В стаята на масата Стремски намери плик, надписан до него. Той погледна пощенския печат.
          - Ах, от Русе, сещам се: от Шопова.
          - Че как те намери тука това писмо?
          - Щом ти ме задържа за повече дни, аз телеграфирах на тоя мой приятел в Русе да ми прибере златния часовник, що забравих в стаята си, когато бързах да тръгна, и да ми обади тука за това - каза Стремски, като разпечата писмото и го зачете.
          Веднага докторът забележи, че лицето на приятеля му силно се завълнува.
          Ето какво му пише Шопов:

 

         „Драги приятелю,

          Часовника ти спастрих, ще ти го пратя в Бяла черква, щом явиш, че си там. Ти ненадейно ни остави, но каквото се види и аз ще последвам примера ти, макар по твърде прозаическа причина: скарахме се с графа. Няма сега да ти разправям защо: аз съм виноватия. Ще мина в София, дето ме викат чиновник във финансите. Отбирам толкова от финанси, колкото свиня от псалтикия. Но сега тъй върви Българията и кон прилика не езди. Мачухонски много пита за тебе, но е влюбен в чича ти. Получи вече едно писмо от него. Но и двата чифта очила си туря и нищо не може да разбере, колкото и да се блъска: през всеки няколко думи дядо хаджия турил е и по една румънска, па и българските ги размесил страшно с влашки букви. Кстати: Мачухонски го налетя едно нещастие, което роди две щастия; дойде фамилията му! По едно недоразумение... И той си скуби косата, че тъкмо се готвеше да тръгва... Но дъщеря му Наталия - тя е миличка брюнетка - си намери един прекрасен годеник, а нашият поет Жирков - една прекрасна годеница. Харесаха се при първо виждане. Всяко зло за добро... Пътищата на провидението са неизследуеми. Чакай, понеже ти споменах за годявка, да ти кажа и за разгодявка: можеш ли да отгадаш? Патев върна на Драга Филович! И причината действително сериозна: баща й се улови в разхищение правителствени пари, запечатиха му книжата и го дадоха под съд. Оказва се, че е бил затънал в дългове и заплетен в разни тъмни спекули... С това се обяснява и разкошния им живот. Положението му е незавидно. И Патев скъса пресните още роднински връзки. Бедната Драга е поразена. (Тя е приятелка на сестра ми Възкресия и затова зная това.) Плакала пред сестра ми. Просила я да ми предаде молбата й, като ти пиша: позволяваш ли й да ти пише, да ти обясни всичко. Не давам мое мнение. Само ти съобщавам молбата й.
          Какво се загнезди в Бреговец? Чувам, че там са красиви туркините... Граф Марузен е особено във възхищение от костюма им. Купил си един за графинята. Аз съм зле с графа, а пък Жирков се кара с доктор Досалиева. Приключвам ти тука изрязана от в. „Славянин“ една сатира, която е напечатил срещу доктора тъкмо по годежа си. От това можеш да видиш, че поетите са като пчели: когато смучат най-сладкия нектар, могат да жилят най-люто. Поздрав от всички приятели. Надявам се да те видя скоро. Де ще останеш? В Шопландия или в Автономията?

 

Твой   Ш о п о в“

 

 

          Стремски не погледна даже на сатирата и се обърна към доктора с развълнуван глас:
          - Догански, Драга Филович е пак свободна?
          - Как?
          - Годеникът й върнал.
          - Ах! - извика докторът очуден. - Защо?
          - Чети тези редове! - и Стремски му поднесе предпоследнята страница на писмото.
          - Ти си имал чест, фелиситирам те^* [поздравявам те] - каза той, като прочете показаното място.
          Стремски го изгледа опулено.
          - Собствено, защо ми честитиш?
          - Поздравих те, че си имал щастие, дето не влезе в примката, дето сега няма да делиш скандала и позора на това семейство. Вярвам сега това събитие радикално да те излекува... Що ме гледаш тъй втренчен? Какво мислиш да правиш?
          - Аз ще й позволя да ми пише - каза Стремски.
          Докторът скокна.
          - Как? Да подновиш връзките? - извика той в негодувание. - С каква цел?
          - Тя проси да се обясни. Аз не мога да откажа.
          - Откажи! Не ти трябва, особено сега.
          - Особено сега аз не мога да остана безучастен към Драга, в такива тежки минути за нея.
          - Ти я любиш още, подир толкова страшно оскръбление!...
          - Не, жаля я само... - избъбла Стремски с виновен вид.
          Докторът кръстоса ръце и го изгледа вперено:
          - Виждам какво - каза той, - ти сега ще й пишеш, а подир малко сам ще скокнеш да идеш при нея да я утешиш!
          - Това няма да бъде! - викна Стремски решително.
          - Аз те уверявам, че ще бъде. Аз чета в очите ти тая мисъл. Ти си влюбен, следователно ти си мърша, човек без самолюбие, без гордост... и си готов да преглътнеш всякакви унижения, да затънеш до шия в срам, само Драга да бъде твоя, понеже сега е на разположение...
          - Ти говориш тъй, като че тази девица е последнята негодница. А всичката й вина е, че е била жертва на бащината си тирания, а сега - на кражбите му.
          - Ти я защищаваш, Стремски? - извика докторът злобно, - ти забравяш всичко, каквото ми говори за нея в ядът си и каквото изтърпя от нея! А аз ти казвам, че е калпава душа!... Аз съм чувал за сестра й, Голичева. Тя е разпасана жена. А има една шопска поговорка: „Ивер от клада далеч не пада!“... И тя ще е като нея... Видиш? Бащиното й нещастие е било само предлог за Патева да развали. Навярно човекът има други причини... Той е несравнено по-умен от тебе, защото пет дена му стигнаха да я разбере...
          Стремски стоеше и го гледаше смаяно.
          Докторът извика:
          - Бягай! Бягай! Тръгвай по-скоро през Балкана! Сега те не задържам, а те гоня! Бягай в Бяла черква, бягай по дяволите, но назад не поглеждай. Ако се извърнеш - пропаднал човек си. Сирената ще те сграбчи и удуши!...
          Стремски стисна докторовата ръка сърдечно, без да каже нещо. Па скъса Шоповото писмо.
          - Юнак си! - каза докторът възхитен...
          Стремски се залови да се готви за пътуване.
          - Какво е това? - попита докторът, като зе да чете изрезката от вестника, оставена там от Стремски. - Дявол ги зел тия идиоти! Ето пак печатана псувня! И на масата ми я оставили.
          Той не беше видял, че тая изрезка Стремски я намери в писмото си.
          И той прочете следнята сатира, написана по лесния маниер на Любена Каравелова, додето Стремски в другата стая прибираше вещите си:

 

Доктору Д.

 

Хей докторе, хей докторе,
сива мутовилка,
болен съм аз, моля ти се:
дай ми нещо билка!

- Не, не мога: във хотела
чака ме трапеза,
и не зная дали скоро
оттам ще излеза.

- Докторе, за бога, чуй ме:
много зле тресе ме!
- Твойта треска нека чака -
ази ще подрема.

- Докторе, око боли ме:
какво да се чини?
- Няма нищо, остави ме,
то само ще мине.

Ух, какви са хора диви,
само ме смущават!
Нека търпят - те са криви,
че се разболяват.

Гаче затуй аз съм доктор
и очила нося,
да се мъча за тез шопи:
ходжите защо са?

 

          Той хвърли сатирата, без да я дочете до края.
          - И очила ми турили да нося! Идиоти безобразни, глупци! - викаше той ядосан, когато Стремски пак влезе при него. - Чети, Стремски: още една подлост за мене, възмущавай се! - и той му посочи хартията.
          - Та тая сатира не е за тебе! Тя е Жиркова, за доктор Досалиева в Русе. Прати ми я Шопов в писмото си.
          - Така ли? И аз разбрах по очилата само - че не подхожда за мене. - После, като се усмихна самодоволно, прибави...
          - Тоя Жирков - complimentele mele... Знаеш ли какво е казал един немски поет! Забравих го, оня, евреина...
          - Хайне?
          - Да, Хайне! Той е казал: „Царе! Бойте се да си направите поета неприятел; изгубени сте!“ Или подобно нещо. А у нас може да се викне: „Доктори, бойте се от поети неприятели - и приятели!“ Последния ще ни окарикатури по-добре. Не, трябва и аз да ида скоро в София, за да разруша козните.
          Стремски излезе с доктора и отидоха на станцията да си улови кола за утре. Вечерният мрак беше паднал вече.
          - За утре не можем да ви дадем кола - отговори началникът на станцията.
          - Защо?
          - Държим ги за княза и свитата му.
          - Как? Княза иде? - попита Догански стреснат.
          - Преди малко приех телеграма от господин министра: негова светлост ще стигне тука утре по четире часът после обед... Трябва да държа свежи коне, за промянка...
          - Толкоз по-добре: всяко зло за добро. Ний ще можем да присъствуваме на посрещането на първия български княз тука - забележи докторът, като тръгваха пак из тъмната улица.
          - А мене е крайно неприятно.
          - Че се забавяш един ден?
          - Да, щом си обадя на сърцето, че ще пътувам, всеки час на закъсняване ми става несносен... Особено в тоя случай.
          Найденов можеше да притури и друга причина за нежеланието си да бъде утре тука: утрешното посрещане на княза Александра с великолепието, възторгът и виковете на навалицата щеше много живо да му напомни и възпроизведе посрещането на княза Дондукова в Русе и щеше да съживи тежките му спомени и разтвори раната в сърцето му.

съдържание | съдържание | следваща глава