Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Четвърта част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

IV. ПРИ КАНАРИТЕ

 

 

           Найден през тия няколко дена, упоен от сладкия въздух и от чудните красоти на своя роден кът, не беше помислил за нищо друго. Още като дойде тука, той получи известие от Пловдив, че влиятелни приятели му били изработили важна длъжност там. Той имаше срок до петий октомврий, след което трябваше да тръгне за Пловдив, и затова искаше да се нагледа и находи тука. Той беше оттикнал настрана всички други интереси и мисли, за да не мътят ведрата атмосфера от поезия, в която плуваше. И той не можеше да се насити на тия уединени разходки. Те го пренасяха в друг, сладостен и далечен мир; те го туряха лице с лице с детинските му и момчешките му дни, с блаженото невежество на възрастта им, и пред небесните призми, през които е гледал на света и на живота. Драгиният образ избледня в мислите му. Минуваше даже по половина ден, без да помисли за нея. Сякаш тая Стара планина наистина го защищаваше от коварният враг. Той разбра, че само свещената земя, на която се е родил, обладава всесилния дар да го излекува, да го успокои.
          Днес Стремски бе ходил в Леевица. Там бе намерил, според по-рано получените насочвания, мястото на бащиното му загинване. Той сложи китка от горски цветя въз камъка, побит за знак на скръбното събитие... След това благочестиво поклонение той се повърна през Бойкова нива, но вместо да се спусне надясно по обикновения път, той заслазя наляво по канарите, които висяха над пропастта, забучала от гърмът на водопадите. Той стъпяше с голяма предпазливост, като слагаше кракът в углъбленията и цепнатините или се държеше за изпъкналите части на скалите. Часто той поглеждаше над страшната яма скоковете, побелелите клочущи вълни в черните вирове, надвисналите каменни стени, мокри от влагата, тук-там пуснали буйни треви из пукнатините си. Няма нищо по-поразително от тоя планински пролом, дело на демоническите сили на природата и вековете.
          Стремски поседна на едно стъпало на скалата, за да погледа от тая висота. Пред него беше долината, с орешака си, бостаните си, лозята си, напъстрени от свят поради гроздобера.
          Отдясно се редяха едни под други чарковете. Тия фабрики за гайтан, някога заглушително гърмящи с железните си вретена и колела, сега мълчаха гробно. Те стояха като неми гробове на една умряла индустрия на Бяла черква, застъпена от сиромашията и оскудията.
          Отляво пък - ямата гърмеше и боботеше със своите водопади. Няколко вола отгоре пасяха тлъстата трева, изникнала по междините на камъните, вардени от един старец, клекнал на канарата.
          По едно време воловарят се изпречи пред него.
          - Добър ден, господине! -каза той. - Аз искам, твоя милост, да те позная!
          Стремски го изгледа.
          - Ах, дядо Гъчо! - извика той.
          - Позна ли ме?
          - Какво има, дядо Гъчо?
          Лошо няма нищо, добро - де ще господ - отговори старецът.
          Действително, това беше овчарят, който някога бе дал гостолюбие на Найдена и Невянка Шамурова в колибката си на Балкана. Найден се искрено зарадва от тая среща, той разпитв? стареца за едно, за друго, па каза:
          - Дядо Гъчо, ти ми спаси тогава живота и аз нямаше как да ти поблагодаря... Сега ми кажи какво мога да направя за тебе... Искам да ти помогна, доколкото ми иде от силите... Къде е твоето момче?
          - Митко е в планината сега, пази овце... Като искаш, господине, за него да те помоля: няма ли някоя службица? Знае и да пише.
          - Без друго, дядо Гъчо, ще се потрудя за него да го настаня - каза Стремски, щастлив, че може да услужи на стареца. Той му даде нужните насочвания кога и де да го потърси син му в Пловдив. Старецът благодареше и благославяше.
          - Аз, твоя милост, не знаех, че си тука. Пък и момичето не знаех. Чие бе то? Как се беше уплашило!
          Стремски му каза.
          - На хаджи Гъча ли, кажеш, било? Та аз познавам хаджият, адаши сме, ще ида в Карлово да му пия едно вино.
          - А бре, мо`ми бре! - извика старецът, като махаше на изток. - Стойте назад! Ще падне някоя!
          Стремски видя тогава, че на срещний бряг, пак тъй скалист, бяха се изкатерили дружина момичета и назъртаха над пропастта. Стремски разбра, че те бяха дошли от близните лозя, за да се полюбуват на чудната гледка на пролома.
          Когато дядо Гъчо им извика, те се изправиха да видят, после се изсмяха и тръгнаха назад, като скачаха по канарите с весели кикотения.
          Само една остана, права, с омбрела над глава.
          Пространството между единий бряг и другий не беше голямо и Стремски ясно видя, че тая мома гледаше насам, а не към реката. Като се вторачи и той в нея, какво беше неговото учудване, когато позна в тази девойка пътницата, която го стресна в Бреговец!
          Той скокна смаян, като че искаше да прескочи ямата.
          - Варди се и ти, господине! - предпази го старецът. - Тия камъни са лъзгави.
          Девойката се извърна и слезе подир другарките си, като пак се обърна насам, преди да се изгуби от погледа на Стремски.
          - Тя е! - извика Стремски, па като се обърна към дяда Гъча, каза му: - Дядо Гъчо, както ти казах: прати в Пловдив Митка, при мене... Сбогом! - И той се спусна бързешком надолу, без да чува викът на стареца, който го съветваше да стъпя полека. В две минути Стремски се намери долу в подножието на канарите, прескокна по балваните реката и се покатери по брега на дългиделските лозя. Когато се качи там, моминската дружина беше отминала и потънала сред куповете жени и моми из лозята.
          - Дали тя беше или едно видение? - си думаше Найден, като се запъти развълнуван към града. Той реши да направи справки.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]