Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Пета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VI. КИПЕЖ НА ЕДНА ИДЕЯ

 

 

           Действително през месеците март и априлий 1884 година Южна България беше театър на необикновено движение: идеята за Съединението беше обзела цялата област. Несправедливото и уродливо дело на Берлинския конгрес - Източна Румелия - още от първия час посрещнато с ненавист от българския народ в Южна България, после търпяно при благотворното действие на новото автономно управление, по едно време престало даже да се вижда тъй противно пред непрестанните политически вълнувания, крамоли и трусове в свободното княжество, предшествували, придружили и последвали преврата на 1881 г., с който княз Александър спря конституцията - сега това създание на Берлинския ареопаг повдигаше изново протеста на страната, протест грамаден и единодушен, изразен във формата на двеста и шейсет и два митинга, които в продължение на два месеца разтресваха цяла Южна България.
          Няколко бяха причините на това подигане националния дух, чревато с велики и страшни сетнини, изпълнили - създали по-добре - българската история през следующите десет години. Първо: винаги живото и бдяще в душите желание у южните братя да се съединят със северните, чувство, готово да бликне и се прояви шумно при първия психологически момент: после несъвършенствата и несгодите на политическото положение на областта, които с времето изпъкваха повече, и както се мислеше, се отразяваха неблагоприятно на икономическото й развитие; друго - наближаването срока за преизбиране главен управител за нови пет години, което беше една сгодна минута, за да се напомни изново на Европа несправедливостта й и желанието на Южна България да се види съединена със Северна.
          Притуриха се и други фактори, които фърлиха искра в тая барутна почва и извикаха това чувство да избухне сега в много по-ярък вид; политиката на главния управител и разгарът на партийните борби. Дълго време предпазливият Княз Алеко Богориди направи грешка да излезе из своята честита пасивност и да прегърне открито интересите на една от партиите - Народната либерална партия, властвующата сега, която имаше вече лека русофобска украска - и по тоя начин да въоръжи против себе си другата, Народната партия, в опозиция и русофилска.
          Едно мощно и съблазнително оръжие за борба на 1884 г. в надвечерието на избирането главен управител за един нов петгодишен срок представляваше се знамето на съединението. Опозицията го дигна и насочи като един колосален круп против Румелия и против партията на княза Богориди - който се превърна на Алеко паша в органите й. Това тя стори с толкоз повече жар, защото узна, че в часът, когато областта пак трябваше да протестува против отцепването си от княжеството, в нея се подписаха заявления в полза на княза Богориди и на неговото преизбиране, което беше едно желание пред Европа за продължението на Източна Румелия. Естествено, като отговаряше на политическите ламтения нейни и на страната, това движение в същото време вършеше и партийните интереси на опозицията.
          Княз Алеко, със силно накърнена популярност, съвършено бледнееше сега и се заличаваше пред народния идеал. Позивът на опозицията намери дълбок отклик и привлече в нейните редове целия народ, който й придаде едно страшно могъщество и обаяние. Напразно бяха усилията на Богоридевата партия да утиши това стихийно движение, което заплашваше нейното положение, свързано със съдбата на княза. Не беше забележено и нейното възвание от 7 априлий, в което тя, като увещаваше населението да благоразумствува и да не слуша опозицията, казваше с елегически тон: "Ние ви приканваме да плачете с нас заедно за горестната и печалнейша истина, че това наше народно желание е неосъществимо днес за днес; че "Източна Румелия има да изплаща тежки грехове - че часът на съединението ни с другите ни братя отвъд Балкана не е ударил още!" Не обърна внимание на посланието от София на Петка Славейков, към чийто авторитет правителството прибягна за помощ. Дядо Славейков беше много изгубил в Южна България за симпатиите си към Богоридевата партия, пуснала знаменития политически афоризъм в органа си Независимост: "Която нам по-голям кравай, тя нам леля" (Австрия). Народното въодушевление заглушаваше всички трезви гласове, всички съвети на умереност. Мирното движение доби грандиозни размери, то проникна до най-дълбоките пластове на народната маса и почти село не остана без своя митинг за съединението. Всеки ден депутации с копия от резолюциите летяха към чуждите агентства в Пловдив. Успехът надминава границите. Опозицията се стресна, но вече нямаше власт да спре потока на идеята, който фатално наложи ясен и строго определен характер на бъдащата й политика. Никога народа не е бил изказал по-тържествено и по-единодушно какво желае от ония, които са се решили да ръководят съдбините му. Властвующата партия и Алеко Богориди бяха осъдени като отрицание на съединението. Всеки разбра ясно, че занапред само онова правителство ще е възможно, сиреч ще има доверието на Източна Румелия, което работи за нейното унищожение. И тази мисъл въждеше вече всички честни души в опозиционния лагер, които, като гледаха как скоро събитията ще ги извикат на деятелност и те ще се озоват пред една велика задача, неосъществима без революции и без опасни потресения за страната, вчера излязла из тях; как те ще бъдат обвинени в противоречие, ако една минута се поколебаят, не можеха без силно безпокойство да погледнат на критическата роля, каквато рядко може би се е случвало на партията да приеме.
          Движението за Съединението имаше друг характер: то беше и една гръмка манифестация в полза на Русия, отношенията между която и главния управител бяха лоши. Бяха се дали и от двете страни причини за охлаждение: от една страна - явното русофобство на княз Богориди и вродената му подозрителност към руската политика; от друга - някои безтактности на руските консули и натиска спрямо главния управител, които раздразниха самолюбието на княза, мек, добър и слаб, но сприхаво ревнив за своето достойнство и независимост - и други още спречквания от чисто личен характер. Околни влияния изкусно се възползуваха от това настроение и тласкаха княза към рисковани постъпки, които трябваше да му отсъветва както грижата за неговото лично положение на главен управител, така и чувството, че страната, в която князува, е заляна и освободена с руска кръв - тия постъпки докараха пълен разрив между него и Русия. Именно, той направи два невероятни по дързостта си акта:
          Затвори вратата си на руския консул Кребела и му запрети да се явява в конака.
          Отказа на руското правителство разрешение за съграждане при Шипка параклис-паметник за падналите там руски войници за Освобождението на България!
          Подир такива случки той ставаше вече невъзможен като главен управител на Областта за един нов петгодишен срок. Русия чака 15 априлий 1884 г., денят на избирането, за да каже своето вето в Цариград.
          Митингите за съединението, от които гърмеше Областта по това време, отговаряха и на видовете на руската дипломация в това отношение, че тия вълнения бяха и едно изражение на недоволство от народа против Алека Богориди, дискредитирваха го и улекчаваха задачата й в Цариград.
          Колкото за главната цел на митингите - съединението на Южна България със Северна - Русия никакво обещание, нито надежда не даде. Многобройните депутации, които се явиха пред представителя на царя да му изразят народното желание, получиха само отговор, че Русия зима акт от тяхното заявление, но нищо повече. Русия не намираше своевременно новото повдигане по дипломатически път на едвам задрямалия Източен въпрос. Нейната възточна политика се стремеше сега към закрепяване добри отношения с Високата Порта. Цяла Европа желаеше мир, а Русия имаше нужда от него. И тя съветваше търпение и благоразумие.
          Това съединистическо движение, плод на съчетанието на политическите интереси с едно общенародно въжделение, като подготвяше едно фалшиво положение в бъдаще за Народната партия, правеше положението и на Народната либерална партия до немай-къде плачевно. Тя не можеше да се опълчи явно против народния идеал, но прегърнали взаимно интересите си с княза Богориди, тя не можеше да го жертвува, сиреч да жертвува себе си.
          Тя мина прочее като враждующа на идеята за съединението и заинтересувана да запази Алека Богориди и Румелия и с тях своето положение. Князът още се мамеше, че неговата партия е силна, и очакваше от нея да му даде осезателни доказателства за преданост. Тогава тя пръв път се принуди, въпреки лошите предчувствия, да свика митинг на открито място, в градската градина на 1 априлий, за да изкаже столицата доверие на княза Богориди. Митингът, съставен от верни чиновници, изтърпя пълна несполука. Тълпите на опозицията наводниха градината, току-що той се зафана. Заглушителните викове "Долу!", "Да живей Съединението!" не оставиха да се чуе приготвената резолюция в полза на княза Алека. Произлезе блъсканица с тояги и юмруци. Правителствените привърженици изчезнаха, навалицата на съединистите стана господарка на митинга и се запъти шумно към руското консулство да прави овация на Русия. Князът, в конашката градина, съседна на градската, слушаше виковете, зарадван и усмихнат. Той зимаше тия грамадни и въодушевени възклицания за манифестации в негова полза. Но когато му доложиха за скръбния изход на митинга, грабнат от "les autres" - княз Богориди не наричаше инък съединистите - той отиде и се затвори в стаята си и плака.
          На 4 априлий той с приказ запрещаваше митингите. Мярка безсилна.
          На 16 априлий той се дигна със семейство и с покъщнина за Цариград и напусна завинаги крамолната страна.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]