Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Седма част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

III. КОНАКЪТ

 

 

           Не твърде широкия конашки двор беше вече напълнен. Войската се беше оттеглила и сгъстила в южната му част до градоначалството, за да остави свободен мегдан на конарците. Освен тях, офицерите и войниците, в двора имаше малко граждани: една купчина, спряла се срещу входа на зданието. Между тях хаджи Евтим съгледа само едно познато нему лице: доктора Догански. Той личеше да е от главатарите, защото правеше някакви разпореждания, които други охотно се затичваха да изпълнят. По прозорците на тъмниците надничаха главите на затворниците. Но числото на гражданите се увеличаваше на всяка минута. Тревогата на войската из улиците и звънът на камбаните ги пробуждаха и пращаха тълпи тука. Хаджи Евтим, като нетукашен, не познаваше пловдивчани. Но той не виждаше ни едного от приятелите или съпартизаните Стремскеви, с които той се познаваше. Това го зачуди. Но той остана смаян, когато разбра, че движението беше дело на партията, противна на властвующата, защото чу и такива викове: "Долу лъжесъединистите!", "Да ги избесим!" Истина, тия жестоки заканвания произнесе адвокатът Ладжович, когото хаджи Евтим познаваше от Хисаря. Това откритие изстуди малко стареца. Удивлението на хаджият порасна, когато видя и Бориса, че влазяше в конака под ръка с някакви хартии, които веднага разбра, че са прокламации, каквито видя залепени на конашката порта. Борис беше твърде въодушевен и разправяше нещо запъхтян с няколко други юноши, вероятно другари-гимназисти, всички с широки поли и дълги коси. Скоро той изчезна пак. "И наш Борис е в тая попара! На него тамам такова мъгляво време се харесва" - помисли си старецът.
          В тая минута озова се в двора един рус, висок офицерин в пълна парадна униформа на руски подполковник - "Чичагов! Чичагов! Руският аташе!" - зашъптяха около стареца.
          Чичагов, запъхтян и нервен, се озърна и попита офицерите там:
          - Чия е тая дружина?
          - На майор Николаева.
          Старецът забележи, че Чичагов бъбреше нещо живо на войниците, като че ги мъмреше.
          В тая минута един майор с широко лице разсече с коня си тълпата и приближи до Чичагова.
          Произлезе къс разговор между двамата.
          После майорът с едно енергическо движение на ръка извика:
          - Отстранете се, господин подполковник! С какво право се бъркате на нашите разпореждания? Идете си, моля ви!
          Чичагов пламна, тури ръка под козирог, па излезе бързо из конака.
          Някой дръпна за лакъта стареца.
          Той погледна и видя хаджи Смиона.
          - Де Анастаса?
          - Побягна. Ама аз съм любопитен да видя... Аз, когато сваляха Куза...
          Но и трети път хаджи Смион не довърши фразата си за Куза. "Да живее съединението!", "Да живее княз Александър!" - викаше войската по команда.
          - Долу пашата! - викаха конарци.
          - Долу табакерката! - викаха някои граждани.
          Тоя вик се касаеше за скъпоценната табакерка, подарена от султана Кръстевичу при ланското му представяне в Цариград. По-голямата част от гражданите, неподготвена по-отрано и изненадана, оставаше по-спокойна. Тя бе занимата повече да слухти, гледа и любопитствува, отколкото да участвува и да бъде актьор на събитието. Между това, навалякът пред двамата хаджии постоянно се уголемяваше и тям ставаше трудно да следят какво ставаше пред входа на конака. Те се помъчиха и пробиха по-напред. Вратата остаяше полуотворена. Там стоеше само един млад полицейски пристав, прибледнял. Сегиз-тогиз през някой прозорец се забелязваха бледни лица. Всичките очи бяха устремени към тая врата. Очакваше се още нещо ново, необикновено: развязката. Войската следваше на пресекулки своите извиквания. Конарците бяха безпокойни. Амазонката с гола сабя на коня си гледаше гордо наоколо си, чувствующа театралния ефект на своето присъствие на една революция.
          - Пашата, пашата да излезе! - викаха гласове.
          - Долу Румелия!
          - Господин майоре, дайте заповед да извикат Кръстевича! - чу се гласът на Догански.
          - Трябва граждани да влязат вътре и да го изведат, нашата роля се свърши в конака: нека народа сега да действува и да си заяви волята - отговори офицеринът, шибна коня си и отмина.
          Тълпата се притискаше и отиваше се напред - от тласъка на нови талази любопитни, които прииждаха. Тя се натискаше в тълпата на конарци край градинската ограда. Целият двор беше натъпкан. Хаджи Евтим се почувствува много утеснен и като видя вратичката на градината полуотворена, вмъкна се там, за да бъде по` на свободно. Хаджи Смион пак биде разделен от него. В същия миг чуха се гласове:
          - Влазят!
          Разумява се, че при главния управител влазяха. Хаджият съгледа, че куп конарци в градината се наваляха на прозорците на заднята стая на конака. Той отиде също и се прилепи до единия прозорец. Утренната виделина хубаво осветляваше стаята, в която гледаше. Тя беше спалня с едно легло. Там един нисък, беловлас старец се обличаше бързо. Влязоха там двама души граждани. Хаджи Евтим разбра, че старецът е главния управител. Едно стъкло на прозореца, останало незатворено и малко отзинало, даваше възможност да се чуе разговора им, и то само в продължение на две минути, защото някой си затвори стъклото отвътре.
          - Какво ми искате? - попита главния управител, чиито ръце треперяха - тоя нервозен трепет беше им обикновен.
          Двамата гости се назоваха - хаджи Евтим не зачу добре имената - и единият- дълголик с остро теме, чер, сух, с глас, който заецваше, бърже отговори:
          - Господин Кръстевич, народът обяви съединението си със северните братя. Румелия не съществува. Вие сте свалени и наш княз е Александър Батенбергски. Народът ни упълномощи да ви явим неговата воля. Пригответе се, вие ще оставите Пловдив още сега.
          - Добре! Съединение народът желае? И аз съм българин! - отговори Кръстевич живо.
          Влезе една млада и хубавица госпожа из бочната врата. По лицето й бе напечатано безпокойство и страх, очите й разплакани. Тя кълчеше ръцете си и нещо думаше на двамата граждани... Но в тоя миг стъклото се притвори и старецът не можа да следи по-нататъшния разговор. При това навалилите се конарци го изтикаха и той не можа вече и да види в стаята. Тогава излезе пак из градината и проникна в тълпата, която се вълнуваше и шумеше, разбъркана вече. Той успя да дойде по-отпреж, даже да стъпи на място височко. Чуваха се сега по-често гласове: - "Пашата да излезе!" На множеството минутите се чинеха сега дълги, нетърпението се усилваше, в погледите светеше трескав огън, който издаваше тревогата на сърцата в тоя съдбоносен момент. Всички чувствуваха, че сега се извършва нещо страшно и извънредно и че от тая минута нова страница се отваряше в българската история, едно бъдаще, пълно с поразителна неизвестност и с нови съдбини... И народът, наелектризуван от величието на събитието, викаше: "Да живее Съединена България!" Очите на хаджи Евтима овлажняха. Той се почувствува страшно покъртен и обзет от общото въодушевление. "Видяхме освобождението на България, сега дочакахме и съединението й" - мина му през ума. Той се радваше като дете. Дваж си избърса очите. Бузата му само нервно се свиваше, колчем във въодушевените патриотически възклицания се обаждаше някой рядък вик: "Долу шарлатаните! Долу лъжесъединистите!" Това вече народът не викаше, а партия. Вик на омраза и на ожесточение в тоя велик момент, ругателство безполезно, хвърлено посред едно таинство национално и трагически велико. Това му се видя низко. Това беше грозно... "Табакерката! Табакерката!" - чуваха се и други викове. Но на стареца не беше понятно значението им. Едно особено шумене из обществото обади, че сцената се променява. Из вратата на жилището на главния управител излязоха двамата души, които одеве хаджи Евтим видя при него.
          - Ще излезе! - извикаха те още от стълбата на входа.
          - Колата по-скоро.
          Зад множеството в дъното на двора файтонът на конака се впрягаше. Шумът от колелетата и скърцането се чуваше до хаджи Евтима. Хаджи Смион го побутваше и му шъпнеше, че същото е било, когато са сваляли и Куза, но че власите са мамалигари и прочее. Хаджи Евтим го не слушаше, а беше приковал погледа си към вратата.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]