Хисарските бани са Карлсбадът и Трувилът на пловдивското общество. През летните месеци зелените хълмове и долчини, по които се мяркат още величавите останки от венеца на староримската стена, се пъстрят от разноцветни леки облекла, шумен и весел свят оживява тоя кът, заглъхнал през останалото време на годината, животът е в пълния си разгар и дене, и до полунощ. Висшето пловдивско общество тогава се сбира тука, та в охолната безгрижност и безетикетност, свойствени на всяка банянска атмосфера, да подъхне един полуполски живот, далеч от трясъка на пловдивските калдъръми, грижи, сплетни и хапливите мушици.
         Между другите - тука беше и Стремски семейно, дошел в края на юли. Тоя път той пак имаше гост чича си хаджи Евтима. Борис, опростен и приет пак в гимназията, явяваше се само на трапезата, в останалото време той се скиташе в околностите с един свой приятел съученик - Чинчев, за когото уверяваше, че бил поет. Тук бяха още и доктор Дъбинов с Анка; Димитър Цветанов, който беше постоянно почти със Стремски. Тоя момък, приятел и връстник Найденов, надарен богато с духовни сили, с възвишен ум и сърце, поет и литератор, подплатен с бляскав диалектик, беше повереник на неговите чувства - умният събеседник, с когото по цели часове се разговаряха по моралните и политически въпроси, които животът на младата страна всеки ден подигаше. Депутати и двамата, и естествено от същия политически лагер, те деляха същите негодувания против лошите обществени явления, които се множеха с дните на Областта, и същите симпатии, полети и мировъзрения...
         Августовското слънце висеше доста ниско над Средногорските бърда. То озаряваше старовремските зидове със своите пурпурни лучи и им предаваше особен цвят, изражение и ефект. Техните грамадни останки, изгледвани от неосветлената страна, добиваха още по-едри размери и по-мрачна замисленост в сяйния фон на кръгозора. Стремскеви и Дъбинови с Цветанова отиваха по шосето към кулата или „Камилите“, както се нарича южния вход на Хисарската крепост. Тая порта, устояла още права, въпреки вековете и ръката на опустошението, издигаше над пътя своя гигантски скелет от кирпич и камен и хвърляше обаянието на една старинна, средновековна легенда в тая цветуща местност, зашумяла от струите на съвременния живот. Един проход, извъртян вътре в зидището на кулата, полуразсипан също, с излизани и изкъртени стъпала, извождаше догоре.
         На върха си тая колосална развалина беше разцепена; един тесен пролом делеше на две арката й, която образуваше така два изправени и един срещу други къса стени, слабо наумявайки два сфинкса - стърчащи в небето. На тясното теме на единия от тия сфинкси, на една шеметна височина Невянка с ужас съзря брата си Бориса и Чинчева. Те седяха там безгрижно над дълбоката пропаст, която зееше под тях, без да обръщат внимание наоколо си. Невянка извика да слязат, това стори и хаджи Евтим, и Стремски.
         Борис стана тогава на крака и хвана да се смее. Напразно хаджият се сърдеше и махаше повелително. Гимназистът не се махваше и неговото тяло се очертаваше в небесната синева малко като една кукла. Той сякаш намираше удоволствие в безпокойството на домашните си.
         Старецът дойде в негодувание.
         - Слазяй, бре, блъснигабър! Дето те не сеят, там се раждаш! - и махаше с бастуня си.
         - Напразно се мъчиш: Борис няма да слезе именно сега. Ти му даваш случай да покаже своята храброст и твърдоглавщина - забележи Стремски.
         - Аз съм се карал днес с него - каза хаджи Евтим. - Той сега го намирам още повече изветрял. Приказва врели-некипели, да вземеш да го заколиш. Не ще вече нищо, не харесва нищо. Пуснал коса като дякон, смачкал капела на главата, върви, маха ръце. Какъв си - социалист.
         И хаджи Евтим не можеше да се начуди отде изникна това учение, кой ги научи тия момчета да станат такива халосани и непокорни. И той съдеше Цветанова и внука си защо, като са учени, не съберат умът на вироглавците.
         - Не се тревожете толкоз, бай хаджия: тая мода ще има един край и ще премине, както всяка мода. Сега у гимназистите е на мода социализмът, както у жените - турнюрът - еднакво неуместни и безобразни у нас - да извинят госпожите - каза Цветанов, като клюмна усмихнато към дамите.
         - Той тука се изхайтюва от лоши другари и от революционерни брошури, които получава отнякъде от Европа. И наш Георги доста се е заразил от тия крайни идеи - каза доктор Дъбинов.
         - И не знаят коя вода ги носи! - забележи хаджи Евтим. - Само ще си изгуби бъдащето Борис. От пръв баща син - па ще излезе нищо и никакъв човек; а пък синът на Рачка Пръдлето ще стане образован, та да се гордее баща му с него. Завчера ми чете писмото му от Париж.
         - Ча какво прави там Рачковия син? - попита Стремски.
         - Учи се! Баща му го поддържа. Такъв простак, но не милей пари, за да приготви на сина си добра кариера. Кой знае как го предумал син му... Хвали се с него човекът. Каже: „Само за Стефанча мисля, той ще ни прослави фамилията!“ Дявол знае как ще я прослави! Иди прославяй Пръдлевци...
         Стремски и Цветанов минаха под кулата и отидоха напред. Другите остаха пред кулата, за да заставят гимназистите да слязат.
         Борис не слушаше и като напук продължаваше прав да върши разни опасни движения на върха. Хрумна му най-после да прави вид, като че ще скокне. Макар и да знаеха, че се шегува, на дружината долу сърцата се свиваха, като гледаше тия мърдания, гибелни при най-малкото изгубване равновесието. Невянка му викаше и го молеше с примряло сърце. Хаджи Евтим също го молеше, зовеше го, заканяше му се.
         - Бай хаджия, елате и вие при мене да видите колко оттука стоите малки всички: като чорбаджийски идеали! - смееше се още гимназистът.
         - Слез, Борисе! - викаха всички.
         - Чакай, чичо, да извикам, па тогава ще сляза!
         Па като си разпери ръцете нагоре, извика гръмогласно:
         - Ура! Да живее Съединението!
         Хаджи Евтим му изпляска ръце доволен.
         - Сега и ти извикай за мене едно нещо! - продължи Борис.
         - Пала те палила, какво да извикам?
         - Извикай: „Да живее социализмът!“
         Хаджи Евтим се навъси.
         - Не се гаври, Борисе, ами слазяй!
         - Извикай или ще се хвърля долу!
         И гимназистът придружи заплашването си с твърде победоносно движение.
         Долу пак настръхнаха.
         - Какво иска тоя лудетина? - избъбра старецът сърдит.
         Но Невянка и цялата дружина, разтревожени, го замолиха да удовлетвори лудешката прищявка на Бориса.
         - Нà, Хвърлям се! - чу се отгоре глас.
         Невянка прегърна хаджият.
         - Бачо хаджия, извикай: да живее социализмът! Тоя безумник ще падне, както играе на върха.
         Тогава старецът, обзет от същия страх и с едно непоедимо отвращение, извика - по-добре - избълва към Бориса:
         - Да живее социализмът!... По̀врага!
         От това извикване старецът го обля ненадеен пот.
         - Ура! - отговори върхът на кулата.
         След две минути Борис и Чинчев се смъкваха по изхлузените стъпала из утробата на кулата, като се кискаха гръмогласно.

съдържание | съдържание | следваща глава