Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Шеста част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VI. ПАРИЖ

 

 

           Стремски беше слезнал в един хотел на "десния бряг", който му беше препоръчан от Енчева още в Женева. Първите дни прекараха в непрестанни лутанета из Париж. Всичко ги учудваше там - него и Невянка: булевардите, забръмчели от кипящия живот, в които биеше най-силно пулса на французката столица; Сена, Елисейските поля, друм-градина, едничка в света, прозряна в някоя перспектива на Хилядо и една нощ; великолепния Мегдан на Съгласието с обелиска му - гранитна история на фараоновските векове; триумфалната Звездна арка, колосално творение на длетото, горделив паметник на френската военна слава.
         На четвъртия ден ги намери Шопов, някогашния другар Найденов в канцеларията на русенския губернатор. Той следваше медицината на правителствена стипендия и тая година свършваше. Жив, пъргав, хоратлив, какъвто си беше, и пак със своите необуздани ръкомахания, той любезно се тури на разположението им, водеше ги, дружеше ги, обясняваше им, запознаваше ги с всички любопитности на Париж, с живота му, нравите му, характерностите му. Той ги запозна и с неколцина свои другари по медицината, и с Латинската махала: води ги да обядват в локантата на Rue des Ecoles, посещавана от студентите на Балкански полуостров, дето намериха кисело зеле и пиперки, дори сливовица, и всички язици на Източна Европа. Шопов заведе една вечер Стремски - Невянка беше уморена и си легна рано - в прочутото кафене на веселата френска студентческа младеж: Café d’Harcourt на булевард Saint Michel, дето възпетите от Мюржà игриви пеперуди-гризетки фърлят своята лудешка поезия и сребристи смехове в обществото на младите луди-глави, натъпкани с уроци, с революционни пари и с любов - елементите на атмосферата от Латинската махала.
         Шопов ги води и в читалището на българските студенти - бедна, гола стаичка, наета за шейсет франка, с една оскудна библиотечка и няколко стари български вестници на масата. Вееше тъга някаква в това неприветливо кътче. Сега не намериха никого там. Студентите през тоя месец бяха се пръснали от Париж - повечето. Стремски попита Шопов какви други интереси освен уроците занимават умовете им и стават предмет на разискване тука.
         - Откровено да ви кажа, аз рядко дохождам тука, твърде рядко; с българите малко се виждам; лично мене други интереси не ме занимават освен моята специалност. И наистина мога ли да се разсявам, както правят други? Имам другари, които тука живеят, а умът им е в България. Току чакат вестниците... Политика! Мрат за политика... Застрастяват се, препират се, сякаш България тям е поверила да й решат съдбата... Други пък списанията поглъщат. Литературата ги увлича - даже пишат литература... Вълнуват се от предмети, чужди на тяхната задача и които се не отнасят до тях...
         - Мигар вие стоите съвсем безучастен към културния живот на България? - попита Стремски.
         - Mea culpa - безучастен съм. Аз съм дошъл тука не да се упражнявам в политиканство, нито да се готвя за литератор, а да стана доктор, тоест... кариера да си оздравя... Подобни занятия само ще ме отдалечават от момента, когато ще получа диплом... Защото за мен дипломът е целта... За тая цел съм в Париж. Друго нищо не ме интересува. Когато ида в България, няма да ме питат чел ли съм редовно Търновска конституция или пък на цървул каква е ритмата - а ще ми искат диплом. Аз даже избягвам и другарите си, казвам ви. Не ям и на тяхната локанта. Защо? Те се гушат винаги заедно, живеят си в своята българска сфера, изолирват се в черупката си, тъй да кажа, и когато свършат и идат в България, не знаят още добре французки! Те са приказвали повече български в Париж! Не сте ли срещали такива? Дохождат и си отиват неотракани, пак с българската си кожа, грапава и неумита.
         - Защо не постъпихте по правото? Вам е подаденè повече адвокатството, вий сте направени да убеждавате и да злодумствувате - каза Стремски усмихнато, като гледа с какви жарки ръкомахания придружава Шопов своята върла критика против другарите си.
         - Аз станах "docteur malgré moi" - засмя се Шопов. Дойдох в София, във финансовото министерство. Чиновничествувам. Е, после? Дърдоря, ама - "Празна Мара тъпан била". Нямам никаква специалност. Утре ме изпъдят по партизанство и аз остаям на пътя. Тогава реших: един диплом на юрист ми трябва, една кариера. Похлопах, помолих за една стипендия. Имаше само по филологията и по медицината. Трябваше да избера. Филологията - дива работа. Избрах тогава медицината... И тя е сигурна кариера. Не ми бе по сърце... Но при све това, в България не по-зле от другите си събратя... ще моря болните, по всичките правила на науката - както казва Молиеровия доктор.
         Приказливият студент ги водеше вечер на булвар des Italiens да пият баварско пиво у Пуссè и заедно с това да погледат картината тамо. Пред тях минуваше цял калейдоскоп от парижки типове, тоалети, моди, паплъчи от малки, вкусно облечени жени с бързи, изящни движения, цели рояци от ухораздирателни камелоти с вечерните вестници в ръка, дяволити гавроши - продавачи на дребни игралки, безделици, пискливи металически пищялки - след три месеца - по време на сръбската война, наречени: "cri-cri bulgares"; дървени куклици на председателя на републиката Жул Греви, когото скрита пружинка прави да се кланя пред тебе; всякакви слободии, глупости и измислици за един ден на парижката лека индустрия...
         Народът като една река течеше по двата тротоара на булвара. Трясъкът на файтоните, придружаван от острото плющене на бича, каквото само парижките кочияши знаят да произвождат над главите на минувачите, тежкият гръмот на трамваите, натъпкани до върха със свят, врявата на камелотите, кипежът на този трескав парижки живот, в апогеята си по тоя вечерен час - всичко това зашеметяваше непривикналия слух на българите, както и пъстрата и менлива картина на върволяка, заляна от заслепителния блясък на светилата и електрическите човки, смайваше очите.
         А рояците жени растяха по тротоара, заедно със смръкването; други - придружени от мъже, седяха при масите там и пиеха прохладителни. Шопов, верен на мисията си, обясняваше им Париж и обществото му. Дойде реч за жените.
         - Парижанката не е като другите жени - каза той. - Тя не е човешко същество с воля и с характер, а кукла, манекен, на който парижките кроячи изпитват модите си, и тоя манекен е законодателят на вкуса на целия свят! Тя е една грациозна машина за удоволствия... Само това. Тя ни къща гледа, ни политика прави, ни деца ражда! Нейната задача е само да търси наслаждения и да ги дава. Тя е украшение необходимо за улицата, за градината, за театра, образец на изтънченост и на грация, елемент за радости и забавления на мъжкия пол. Той и така гледа на парижанката и не иска от нея други добродетели, освен да знае да се кичи елегантно, да бъде шикозна и да доставя рафинирани удоволствия. За парижанката се пишат повечето романи, най-талантливите френски писатели имат пред вид нейните прищевки и вкусове, когато пишат... Пардон! Там да видя един познайник - каза Шопов, като прекъсна думата си и се промъкна между масите нататък.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]