Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

ЧАСТ ВТОРА

 

I. ПИСМОТО НА ГРАФА МАРУЗИНА

 

 

        Граф Марузин довърши писмото си. Преди да го вложи в плика, той го прочете внимателно. През време на четенето краят на лявата му устна часто се подръпваше и изражаваше лека ирония.
         Ето какво бе написал:

        "Драга Любов Александровна!

 

Аз съм ти твърде признателен за сладостните минути, които твоето писмо ми даде. Четох го няколко пъти и всеки път намирах нова причина да се чувствувам щастлив и ново удоволствие - да целувам още хартията, по която твоята мила ръка е нанизала тия задушевни, скъпи редове.
Това удоволствие повлече друго: аз седнах да ти отговоря веднага и тоя път ще бъда по-подробен. Ти желаеш да ти опиша всичко, т. е. обстановката, що ме обикаля, средата, дето живея, обществото, развлеченията (sic!), несгодите - ох, те са големи. Но въпреки това, ще видиш, че тук не се издъхва от скука. Представи си, тая вечер ще бъда на обществен бал, даден с патриотическа цел. За тоя бал исках още в това си писмо да вместя впечатленията си и затова тъкмях утре да го предам на пощата. Но ненадейно днес кузенът, Михаил Аркадиевич, тръгва за Москва и аз се възползувах от случая - ти знаеш колко се бавят сега писмата от Русия и за там. Михаил Аркадиевич ще ти разкаже чудеса за тукашния край. Ето един человек, за когото сигурно може да се каже, че не скучае в тоя първобитен свят. Само го проси да бъде откровен. Красив, остроумен, ловък, изящен кавалер, той тук произвожда "фурор" - между дамското общество. Ах! "дамско общество" и "първобитен свят"! Как, ще попиташ, съгласявам тия две противоречия! Противоречия? Та тук всичко състои от противоречия, от нелогичности, от изумителни несъобразности. Либералнейша английска конституция, например, веднага след най-несносните рабски вериги; в скотовъдческа страна сме, а мляко от месеци не съм видял - ти знаеш, че утрин без него не мога; тая нощ ще фъфлят около мене коприна, атлази и разкошни тоалети, а братята и мъжете на тия, които носят тия разкошни тоалети, носят своите цървули с не по-малко удоволствие. Тая модност хармонира и с нравите на тукашното дамско общество, доста разпасанички - влияние от съседството на румънската цивилизация. Уверяват, че навътре живота се е запазил по-добре.
Впрочем, да се не отстранявам. Споменах вериги. Уви! Кузенът влачи вече едни. Тоя всегдашен победител на женски сърца, който своето държеше под осем ключа, тоя мил ветреник, тоя очарователен Ловлас - сам най-после се улови за въдицата. И тая въдица се олицетворява от една черноока българка, с гордата осанка на една Мария Стюарт и с дивата, чувствена природа на една баядерка, начетена на французки романи. Аз навярно ще я видя на бала. Хубава е като дявол наистина. Голямо щастие бе за него случая, който го извика ненадейно оттука. Защото увлечението му бе достигнало дотам, щото един прекрасен ден пленникът трябваше да грабне пленителката и да я понесе по белни свят, додето офукат голямото наследство, което получва. Забравих да ти кажа, че тая особа не е мома, а женена, има мъж и детенце! Главното е, че и тя лудува за него, и там бе опасността. Il m’a fait ses confideces, non sans des soupires formidables!
Как да ти опиша Русе? Махни Киев от хълмовете му и тури въз тях кримският Бахчисарай, като му придадеш няколко къщи по европейски кроеж. Улици тесни, мечети с лепряви стени, кафенета, дето бърбука наргилето, нечистотии - възточен мир. Тури и като couleur locate маса къщи порутени, покриви продупчени, минарета с пресечени върхове - от нашите обузи и гранати през време на бомбардировките. Съблечи киевските хълмове и от веселата им зеленина, и от горите им. Защото тука, драга Любов Александровна, всичко е голо, изгоряло, пустиня. А прах, прах - ужас! Прах и вятър. Толкова вятър никъде не се е виждало. Но Дунавът, който се лее под високите брегове, Дунавът - той всичко изкупува. Великолепна река. Как е скромен нашия Днепър в сравнение с тоя могуществен ток! Аз от прозореца си и сега гледам на него. Да би била тук, гълъбче, щяхме да се поразходим с катера по Дунава. Какви нови ощущения!
Любопитен бих да вндя би ли се би научила български ти. Аз решително не мога да възприема нищо от това развалено наречие, славянски някакъв patois, от което губернаторът се възхищава и го намира твърде сходно с руския език. Това е, чини ми се, повече от славянофилска любов.
Какви мили, добри, простодушни тия български селяни! Представи си, Любов Александровна, влазят при мене в канцеларията, свалят шапка и си подават ръката. Представи си едиk наш мужик, които би направил същото у нас на един колежски асесор! Скандал! Светата Рус цяла би се разтресла!... И знаеш? Стискат добре, пръстите пращят в тяхkата шиеста ръка. "Ваше сиятелство" - няма - "Господине!" На губернатора - тоже! И нему - ръка! Прекрасен народ, демократически нрави! Право, има що да се поучим у братушките.
Интелигенцията обаче - пардон за гръмкото слово - се мъчи да се отчужди от народа. Европейският лъск я пленява и той е дал на маниерите й и образа на живота й изкуствен, фалшив отпечатък. Няма обаче защо да виним младежите, това е в реда на нещата, историческия ход на развитието у един млад народ, чийто първи нагон е да подражава. А не може да се откажат добри задатки у тях. Аз имам случай да ги изучвам. В губернаторската канцелария все българи служат, освен губернатора, аз и екзекуторът Мачухонски. А propos, това добро и смешно старче. Писвал съм ти вече за него: псе няма по-вярно, православен няма по-набожен, ум няма по-изостал, сърце няма по-златно. Отдавна не ми е нужен, но иди да лишиш от хляба такъв свети човек! Обичам го просто. Когато нямам работа, с него дърдоря. Представи си, той се нарича, и не без чувство на национална гордост, българин. Отде измисли това? У него нищо българско няма! Има у това човече нещо, което ти наумява типове из Мертвия души...
Да те запозная я с другите съслужници, по-важните. Младият ни чиновник по особни поручения е един българин самоук, но твърде пъргав, хитър, досетлив. Арменски ум. Има тоя недостатък в манерите - общ на южните народи: говори с буйни ръкомахания. Когато го гледаш отдалеч, мислиш, че иска да бие събеседника си... Пише отчаяно лошо руски и с отчаяно лош почерк. Да го четеш - не ти трябва каторга. Но устата работят изумително и се надварят с ръцете.
Старият чиновник по особни поручения е наш възпитаник, от Киевската семинария, отдето пристигна право. Готвил се е за духовно звание, но нуждите на отечеството му го извикаха на административно поприще. Трезвомислещ млад человек, сериозен, тих, вечно закован на писалищния си стол. Флегма. Сякаш че тече чухонска кръв в жилите му, а не южна. Не е ми симпатичен: полет няма, направен е за добър кариерист. Много наумява нашите. Но полезен на службата.
Имаме и друг чиновник, пак по особни поручения, временно прикомандирован, тъй да се каже. Генералът го много цени. Познава го още от бойното поле. Образован, млад, владее прекрасно французки. Крайно симпатичен момък, чието семейство е изтърпяло ужасно от башибозуците. Столуваме се заедно, разговаряме се по литература, по славянския въпрос, по политика. Горещ, но мисли зряло, чувствува благородно. И оратор е. Аз мисля, че има да чуем за него. Такива натури изскокват. Един поразителен контраст образува с него губернския ни лекар. Человек, свършил в някой немски университет, но скъп, но тъп, но раболепен, пази те боже! И, право да ти кажа: аз не знам какво да говоря с него! Ну, за калта в улиците, за вятърът, за стихиите небесни. На всяка моя дума: "Да, ваше сиятелство!" На тоя учен человек гръбнака много се прегъва. По обичам селяни братушки.
Аз ти дотегнах, ma chere Lubov, с това бъбрене. Но списъка на моите познанства и връзки в Русе се изчерпа... Ах! Щях да забравя още един наш чиновник - преводчикът. Той е поет. И той бегал от областта си - градината на Хесперидите - и станал "чернилная душа". Самите условия карат всички тия младежr, подготвени или създадени за други призвания - да стават службаши. На страната липсват работници по нейното политическо устрояване и ето защо канцеларията поглъща като минотавър всичките сили и дарования, и професии. При това, месечната плата има голям престиж за братушките. Аз знам едри търговци, които станаха чиновници. И този поет сериозно иска да прегърне чиновнишко поприще и ламти за йерархически напредък по администрацията. Като дойде генералът в качество на русенски губернатор, аз му представих списък на чиновниците с означение способността и отличителните качества на всекиго. За преводчика турих само тая бележка: поет. Губернатора се засмя.
- Само толкова? - попита той. - Да му се даде синекюрна длъжност - за да има време да пише!
Определихме му занапред лека работа, такава, каквато да му отнема само половина час през месеца, именно: съставление в края му статистическа ведомост за стихийните произшествия из губернията. Казвам ти: не повече от половин час работа!... Стана поетът недоволен, мрачен, угрижен. Той разбра, че го считат некадърен, безполезен чиновник. Пише пошлата си ведомост, скучае ужасно, но нищо не ми казва. Един ден случайно видял списъка ми, иде яростен, възмутен, настръхнал: "Графе! - извика (той някога не ме титулува иначе). - Как сте си позволили да ме унизите пред губернатора с такава една препоръка? Вие ми отнемате възможност да се проявя чрез тия глупави ведомости, вий ми убихте положението!" И очите му пущат пламък. Представи си, драга Любов Александровна, не мога да го утеша, не мога да му докажа, че това сторихме от дружба и съчувствие към него като поет.
Впрочем, поет е громка дума. Вземи я в значението й, което може да има, когато е реч за един още полудив народец с наречие развалено и варварско и със зачаточна книжнина, каквато е била руската във време на Кантемира. Подир 50 години, когато и у българите литературата се развие, той ще има у тях си онова значение, което има у нас днес Сумароков. Впрочем, нашия беден ритмоплет стои на непостижна висота в сравнение с този "български поет", както сериозно го считат братушките. Това ги лъсти. Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него е всичко голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе... Но това е по-добро, отколкото известното самоунижение славянско. Карайте, братушки! Бъдете велики. Чувство на народна гордост, най-после... Отровата на отрицанието и песимизмът не е се коснала до душите ви! Да прибавя, че поетът е инак мил човек и се столува с мене.
По този разнокалиберен състав на окръжающите ме българи ти разбираш, че аз имам възможност да узная нещо от нравствената психология на тоя възкръснал за нов живот славянски народ. Занятията малко време ми остаят, за да свържа сношения и с други среди и класи. Но едно нещо е явно: подир грухването на вчерашното минало, всички проявления в областта на обществений и духовний живот дават понятие за нещо младенческо, зародишно, ненормално. Животът, изтикан из старите си дируги, още не се е закрепил на новата си почва, не е се свикнал с новите си форми и политически условия - които бяха последица на освобождението на България. Другият факт е, че българите обичат парите с остървенение. Отбележвам това като сух факт: не искам да виня българите, както струват мнозина от нашите, за един ламтеж общ на цял свят в днешния материалистически век. Впрочем, примамката на златото е привлякла в този град народи от четирите краища на вселената и му е придала характер козмополитически, заедно с трескавия кипеж на спекулацията. И какви народности, драга Любов Александровна, няма да срещнеш по шумните улици да се тласкат и кръстосват, одушевлени от същата жажда за печелене пари! При българите и русите още гъмжат, но буквално гъмжат - евреи испански, полски, руски и немски; мяркат се великоноси арменци, чернооки румъни, нашите безвъсести некрасовци; замислени турци, гърци, немци, италианци - помниш Пушкина?

Какая смесь одежд и лиц,
племен, наречий, состояний!

 

Моето писмо мина границите на писмо: то стана мемоар. Но вината е твоя. Допъти ще ти пиша за бала довечерешни, специално за красния пол, което тебе ще интересува. Целуни по челцето моя син Саша. С неохота прекъсвам... Сега се сетих, че куп работи интересни имам да ти кажа, но късно: вече три пъти влиза моят любезни Мачухонски и ме погледва някак си строго, изпод вежди, като че казва: "О, стига си беседувал с графинята... Дружба - дружба, служба - служба! Надо и честь знать!" Недей мисли, че бозна какви важни служебни интереси: той ще ми говори без друго за моливите или за други канцеларски ситнежи - за него от чрезвичайна важност въпроси.

 

        Целувам те, mon cher Amour, и още отсега имам зазъбици за твоя отговор.

Твой любящий
Аполон"

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]