Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXII. ПО НАБРЕЖИЕТО

 

 

          Надвечер в предпоследний ден на дохаждането Дондуково в Русе Стремски се разхождаше с Драга по набрежието, придружени и от Голичева и Светлина.
          Слънцето залазяше зад полегатите голи хълмове на запад. Един широк мост от кипяще сребро закриваше целий западен край на Дунава, блеснал, заслепително лучезарен. Чудната панорама на румънските равнини се разтваряше още по-пленително-безконечна и феерически хубава. По самото набрежие, оживено и людно сега, се кръстосваха бляскави женски облекла и офицерски лъскави униформи, из пъстрината на които се препречваха черните дрехи на гражданите.
          Тоя час беше най-хубавия на разходката. Стремски беше щастлив при Драга. Отношенията им продължаваха все тъй сърдечни и интимни. Той я обикваше повече и сега, като беше обезпечено семейството в Бяла черква, той сериозно мислеше да направи официално предложение на баща й за годявка с дъщеря му. Филович му се видеше малко студен. Но той не си даваше труд да си обясни тая сухост, с която се отличаваха от няколко време обръщенията му към него. Той предполагаше други бочни причини, чужди на техните лични отношения. Един-два случая дойдоха да подчертаят това настроение у Иваница: еднаж слугата му отпрати Стремски от портата, под предлог, че всички са излезли, а нему се мярнаха някои в гостната стая. Другажд - това особено заболя влюбения Стремски - той съгледа в Хелщайновата градина Патева при Иваницовото семейство и същия пак - при друга една разходка по набрежието. Драга, хубава и приятна мома, имаше много почитатели, но чувство на скрита досада и завист породи пръв Патев - Веригаров му беше вдъхнал само отвращение, но не ревност. Очевидно това примилкване около Драга беше явен задир, който Патев се не стараеше да скрие. У Драга той не съзря никакво изменение в чувства и обноски към себе си - все тъй сърдечна, галена, лекомислена, своенравна, бунтовница в случая, но веднага - по-нежна и прелестно фалшива! Той се радваше на съчувствието и на Светлин?, всегда приветлива и внимателна, и на мъжа й, признателен, и сега видимо доволен от семейний си живот, на който юнашки бе забравил горчивините. Драгината майка някак си стана церемониална и суха: очевидно, тя държеше с бащата. Имаше два лагера в къщата: по-многочисления беше безусловно за Стремски. И той ставаше още по-влюбен. Той виждаше само красотите на Драга, която ги имаше; недостатките й го сърдеха, но не го отблъсваха. Напротив, той сякаш я обичаше с тях и не можеше да я предположи тъй прелестна без тия петна. Има лица, които една брадавица с косъм прави по-интересни, няколко луници при носа - непонятно приятни. Стремски диреше деня на решителната стъпка, но не намираше ни един сгоден, нито - достатъчно мъжество у себе си за нея. Съществующата хладина у Филовича не го безпокоеше. Той знаеше, че Драга, егоистична и възпитана в свободните понятия, не беше способна нито на сляпо покорство, нито на самопожертвуване. Тя беше сама властелин на сърцето си и той чакаше с увереност.
         Та вечер тя, против обикновението си, беше сериозна, разсеяна.
         - Какво мислиш? - попита я Найден.
         - Мисля за утрешната вечер - отговори тя.
         - За посрещането на княза Дондукова?
         - Да.
         - Ще бъде великолепно - забележи той.
         - Мразя го.
         - Защо?
         - Е тъй... Много свят, блъсканица, народ.
         - Защо те безпокои това? Ти само в блъсканиците можеш да дишаш.
         Тя се засмя.
         - Може да се изгубя! - каза шеговито.
         - Ти ще бъдеш под моята защита. Аз ще дода да ви взема с домашните, нали?
         Вместо да отговори на питането, Драга попита игриво, като се притисна до лакътя му:
         - Найдене, знайш ли какво ми се иска?
         - Кажи.
         - Да ме откраднеш.
         - Ах! - язсмя се Стремски. - Ти кой роман четеш сега?
         - Набабът.
         - Ха, новия роман на Алфонс Доде? В румънски превод?... Там впрочем няма да крадат никаква героиня.
         - Скучен е.
         - Да, Веригаровата поезия по е весела - подразни я Стремски.
         - Ти говориш пак глупости... Найдене, знаеш ли кой роман най обичам? Анна Каренина.
         - Ти не си го чела?
         - Разказва ми съдържанието му полковница Кутешнова, с която сме приятелки. Аз обичам героинята Анна Каренина. Знайш ли защо?
         - Защото прилича на кака ти! - пришъпна й ниско Стремски.
         - Да! - изсмя се Драга. - Там Вронски, тук Волски офицери... - и тя му стискаше ръката нежно.
         - Разликата е само, че Светлина се върна, а Анна се не върна от любовника си.
         - Защото не е имало и там някой Стремски. Н слава Богу...
         - И затова потънва...
         - Затова именно ми е по-симпатична, много по-симпатична. Знаела как либила...
         - Ти си положително луда.
         - Аз обичам лудите... - шъпнеше Драга глезено.
         - Ти си чудовище тогава - подбиваше я Стремски, не без малко сръдница.
         Тя го изгледа.
         - Найдене, грабни ме!
         - Къде ще те нося?
         - Накрай светът... Иска ми се...
         Светлина се приближи до тях.
         - Драго, кои идат там?
         Отсреща идеха дружина мъже и жени.
         - Вестовски с фамилията си, и Рендев, и Веригаров!
         - Там е и господин Патев - каза Голичев.
         Сърцето на Стремски се сви.
         Минувачите приближиха и се здрависаха. Патев се отби от дружината си и дойде, та се ръкува с нашата. Това накара и цялата му дружина да направи същото. Стремски предпазливо отстъпи с Драга настрана, като съгледа намерението на Веригарова, пак надут, самоуверен и с победоносен вид, да й даде и той ръка.
         Той се не смути и направи комплимент на сестрите:
         - Бих казал, че срещам трите грации, ако да вървеше още една с вас. Но в Русе няма третя.
         И двете се засмяха.
         - Това е все по-малко блудкаво, отколкото предишната дивотия - пришъпна Стремски на Драга злъчно - едно за смелостта на Веригарова, друго - за Драгиното изсмиване.
         - Да - ухили се Драга знаменателно.
         Дружината се поклони и отмина.
         "Що за загадка? Що за душа вятърничава е тая мома?" - помисли си той мрачно.
         Драга повървя малко, замислена.
         - Да, какво приказвахме? - попита тя, като се отделяше пак малко настрана от Светлина и мъжа й.
         Найден не можеше да помни: срещата на двамата неприятни хора го разстрои.
         - Ах! Сетих! Казвах ти да ме грабнеш, па ла ме носиш там ей... в оная звездица, дето трепери... - тя показа една ранна звездица, бледно затрепкала в небето, и се изсмя звънливо.
         - Аз ще те занеса в място по-малко студено и по-прекрасно: в долината, дето цъфтят трендафилите, в моята родна Стремска долина! - каза Стремски.
         - И там е хубаво... Е, кога? - тя го погледна шутливо.
         Стремски й само стисна ръката.
         Първата дружина пак ги пресрещна, тя се завръщаше. Тоя път Патев гледаше в Драга твърде вторачено. Той поздрави пак. И Веригаров също, ухилен.
         Това общество направи да погрознее за Стремски хубостта на мястото и на часът. Той силно пожела да остави набрежието, но не смееше да изкаже точа желание. Случайно Светлин? му дойде на помощ.
         - Драга гълъбице - обърна се тя към сестра си, - да си идем. Аз не си взех по-дебела дрешка - хладно ми става. Инак ми се свиди за тая прекрасна вечер...
         - Найдене! Анна Каренина си отива!... - изсмя се Драга лудешки, като сочеше Светлина.
         Тръгнаха. Пред самата порта на Филовича Стремски се прости с тях, след като си дадоха дума да се найдат утре вечер за срещането на княз Дондукова.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]