Действително целий град беше се раздвижил и развълнувал - отрано. Градският съвет дигаше две триумфални арки, едната на улицата пред къщата, която щяха да дадат на високия гост, друга извън града на полето. Стражари с коне сваляха от Балкана елови клоне за тях.
          Приготвена беше още по отрано таблата за поднасяне от председателя на градския съвет хляб и сол. По идеята, дадена от Догански, тя беше оригинално изработена от буково дърво, което покрива тукашните планини; така - и блюдото, което щеше да поднесе училищното настоятелство, беше изработено от местен мрамор. При тия дарове бяха притурени и едно стъкло със златен пясък от златоносната река Огоста, едно стъкло с блестяще като рубин малиново вино - с производството на което се слави тоя окръг.
          От околните села се стичаха селяни и селянки пременени заедно с кметовете; метачи чистеха дългата улица, дето щеше да мине кортежът. Офицерите привеждаха в изправност младата българска войска, която щеше да стои във фронт. Гостилничарят Йозефович, натоварен от кметството да приготви княжеската трапеза, събираше по къщята на заможните граждани всички по-добри съдове, като други събираха килимите, за да постелят и облекат къщата, назначена да приеме княза. Един местен учител беше му написал през нощта една поздравителна ода, а учителката „двоеликата“ обкичваше с разноцветни ленти тетрадката. Заседателите на съдебния съвет бяха облекли най-белите си дрехи, а членовете му вадеха петната от черните си униформи, в които щяха да бъдат представени на княза. Всичко беше в движение. Всичко се лъсваше. Градът и гражданите добиваха празничен вид. Даже докторът облече в нови халати болните в болницата, а Дикий Барин навлече друго палто, пак старичко, но всичките му копчета стояха - понеже той беше натоварен с важна мисия от началника: да даде команда на урата и да не оставя да се прекъсва.
         По четири часът подир обед пред триумфалната арка на полето беше се натрупал много свят. Отдалеко още блещеше надписа в стихове на арката, измислен от същия учител-поет:

 

 

Д о б р е   д о ш е л,   к н я ж е!
Н а р о д   т е б е   к а ж е!

 

 

          Всички народности бяха представени тука в лицето на първенците си. Българи, турци, евреи - стояха на отделни купове; също и селяните със своите кметове; чиновнишкият свят се трупаше най-отпред. Ученици и ученички на два дълги реда стояха при арката; няколко момичета държаха китки: учителят с побелели устни и с уплашено лице държеше тетрадката с трицветните ленти. Градският кмет с таблата в ръце чакаше развълнуван, като двайсетия път подпитваше помощника си да му повтори приветствената фраза, от която се по някоя дума му изщукваше из ума.
          Вълнението и радостта на народа бяха големи. По всички лица се четеше възторг. Първия български княз минуваше през градът им! Името: „Княз Александър“ сладко се шепнеше от устата, разнасяше се из въздуха, пълнеше душите и сърцата. Всеки усещаше, че присъствува на извънредно велико зрелище, че преживява необикновен момент. И очите, пълни с пламък, се стремяха на изток, отдето се очакваше появление на княза; напрежението на нервите достигаше до последните предели на силата си. Скоро далеко се зачерни нещо на пътя и се дигна прах. Тълпата се замърда безпокойно и обърна очи към там. След няколко минути окръжният началник се зададе, като една буря със запенен кон, а на известно разстояние след него летяха десетина файтони в облаци от прах. Тогава Дикий Барин ревна „ура“ и хилядите гърла го подзеха; шапките замахаха из въздуха, въздухът екна. Файтоните приближаваха насам сред тия вълни от викове, прах и възторг. На най-първата кола седяха двама хубави офицери. Единият, който седеше отдясно, твърде млад, дълголик, румен и красив, с българския народен калпак с бялото перо, с мундир, засипан с прах, постоянно дигаше дясна ръка, за да поздравява възхитения народ. Това беше князът. Колата минаха под триумфалната арка и спряха. Княз Александър слезе. Той имаше исполински ръст. Неговата глава стърчеше над всички други глави. Безконечното „ура“ продължаваше да цепи въздуха сѐ с нови и по-яростни талази под командата на неукротимия адвокатин. А когато то утихна, Дикий Барин опулен, потен, в изстъпление, един за всичките упорствуваше да заявява народния възторг. Трябваха усилията на стражарите, за да го накарат да млъкне, за да може кметът да произнесе приветствената си реч князу. Когато той криво-ляво си изпълни задачата, князът, който сега се учеше български - и обикновено говореше с народа чрез тайния си секретар, тук отговори сам със своя немски акцент, от който и до край време не можа съвсем да се отърве:
          - Твърде ви благодаря. Да живей всичкий българский народ!
          След като получи с благодарност китките от ученичките и чу с ухилване одата на учителя, князът се обърна към мохамеданските първенци, които с ниски поклони изразяваха своето верноподаническо почитание.
          Един млад софта с бяла гъжва, в турско време кадия тука, произнесе приветствена реч и после подаде с ниско темено едно прошение от единоверците си. Това прошение беше само сгънато; князът го отвори и видя при турския текст френския му превод. Той го прочете внимателно и избъбра нещо на частния си секретар. Секретарят се обърна към Беринкова.
          - Господин началнико, необходимо е да намерите побягналия убиец. Неговото изпущане зле се тълкува.
          - Пратих потеря! - отговори Беринков с ръка под козирог и с червени петна по лицето му.
          - Негово височество желае да му доложите веднага за улавянето му.
          - Слушам.
          Князът се извърна към селяните и подаде ръка на един достопочтен старец, който стоеше отпред. Попита го от кое село е.
          - От Долне Озирово, господине. Бог да ти дава здраве! - отговори старецът живо.
          Князът се усмихна.
          - Вие готвите ли се да си избирате депутати? - попита князът, който се интересуваше от ближните избори.
          Старецът не разбра добре.
          Тайния секретар му обясни какво го питаха.
          Селянинът се усмихна хитро, па каза:
         - Е оно, господарю, сме си го нагласили веке: от наше село ще си избереме двамката само: Тимо Стамболият, оти она е разумен човек и от село ни си е, познаваме се, дето го рекли... Она и вас избира...
         - А другия кой е? - попита ухилен князът.
         Селянинът се побара по челото, па попита, като се усмихваше:
         - Па да го кажем ли?
         - Кажете, кажете, дядо - рече секретарят.
         - Ех, и той, вика се, е наш челяк: цар Александри!
         Князът биде изумен от този отговор най-напред, после се усмихна, продума нещо Щепелеву, също усмихнат, и тръгна към файтона си. Един гражданин се промъкна, приближи и му подаде прошение. Князът погледна въпросително секретаря си.
         - За какво ви е прошението? - попита секретарят.
         - От страна на гражданите.
         - За какво?
         - Плачем се от доктора Догански!...
         - Добре. Негово височество ще даде надлежния ход на прошението ви - и секретарят се запъти с княза към колата, за да тръгнат за градеца.
         В туй време някой разтласка навалицата, за да излезе напред. Мнозина обърнаха главите си, в това число и княза. Видяха Дикий Барин. Той, гологлав, с очи широко разкрити, с изражение на необикновена радост, излезе напред и извика:
         - Ура! Ваше величество!
         - Quel est se diable d’homme? - попита князът очуден, като изглеждаше любопитно адвокатина.
          Тайният секретар попита Беринкова, който отговори, че негова милост е адвокатин тука, а на Дикий Барин стреляше ужасни погледи, за да се махне оттам. Но Дикий Барин, одързостен от вниманието, което възбуди към себе си, приближи с ниски поклони до колата, на които току-що се качи князът. Князът му махна с ръка, за да чуе какво има да му каже.
         - Имам чест да ви поздравя, ваше височество! Жител города Бреговаца и ваш покорноподаний.
         - С какво се занимавате тука? - попита княз Александър.
         - Адвокатска длъжност. Стараем се още за возродителната България... Сиреч, станахме жертва - за развитие православной религии из мохамеданский полк!
          Секретарят, който се сети, че има пред себе си знаменитият покръстител на туркините в Бреговец, за което бе станало и дипломатическо питане, разказа усмихнато по немски князу подвизите на адвоката.
          Князът се засмя весело, кимна благоволително на Дикий Барин и даде знак за тръгване, без да дослуша адвоката, който щеше да моли за служба...
          Дикий Барин ревна пак „ура“ и подир него хиляди още гръмнаха и зацепиха въздуха. Навалицата всред облаци прах и с изступлени викове хукна подир файтоните, които отиваха към черквата, дето щеше да има молебен, размеси се с тях и скоро ги раздели от колата на княза, потънала в талазите на народния възторг. Тичаше и Дикий Барин, като викаше и махаше шапка и с юмруци си пробиваше път из народа, за да приближи пак до княза. Защото славолюбив человек беше тоя Дикий Барин и от тая минута той порасте сто педи високо в собственото си уважение!

съдържание | съдържание | следваща глава