Влезе един изящен господин, на средня възраст, с цилиндър, с червендалесто, пълно и здраво лице. Той свали шапка още от вратата, като извади дясна ръкавица, за да се ръкува.
          - Дразински! - назова се той с учтив поклон. Стремски му хвана ръката и го покани да седне.
          - Аз нямам чест лично да съм запознат с вас, мосье Стремски - започна гостът с един изискан тон и не с руско произнасяне, - и бях просил господина Иваница Филович да ме представи на вас. Но за жалост, по неразположение тия дни, той не излазяше. Вярвам обаче да ви е говорил за мене.
          - Да, спомена ми за вас снощи - каза Стремски, като се чудеше какво има да му съобщи тоя червен господин.
          - Възхитен съм тогава - продължи Дразински, - господнн Филович е мой приятел отдавна; а сега, мога да каже, нещо повече от приятел. Търговски сношения ни са свързали още от турско време; защото ние сме хора на труда и от него очакваме средствата за съществуванието си.
          - С какво се занимавате?
          - Ний сме взели върху плещите си тежката грижа да снабдяваме с храна храбрата армия, която освобождава отечеството ви. И ние, както виждате, взимаме своя почтен дял в делото на великия подвиг на руския народ... Вий сами сте пренесли големи жертви, изгубили сте любезния си отец в тая война н всичкото ваше състояние станало пища на пламъците, разорени сте! О, знам! - и Дразински доби покъртен вид. - Но няма що: съдбата е променлива: днес зла - утре добра, и тъй нататък.
          - Вий сте предприемач на доставката на брашното? - попита Стремски, като разбра сред тоя куп думи, че пред него стои порядчикът, чието брашно днес щеше да преглежда комисия.
          - Да, мосье Стремски.
          - Драго ми е.
          - Аз днес ще имам радостта пак да ви видя като член от комисията при прегледа. За мене е щастие, че присъствието в казаната комисия на най-добрия приятел на моят най-добър приятел ми е една гаранция във внимателното, тъй да кажа, благоволителното й отношение... към... собствено... Имайте пред вид, мосье Стремски, че правите задължение и великодушие към най-благородния си приятел... Такива са человеческите отношения: един от други имаме нужда. На услугата - услуга отговаря…
          Стремски погледна часовника си.
          - Вие ще ми позволите - каза той и стана.
          - Да! Извинете. Време е за обед - каза приветливо Дразински; - пак ви съм крайно признателен за любезния прием и моля да благосклонствувате към нас - завърши подобострастно Дразински, като си взема от масичката, при която седя, цнлиндърът и се дръпна назад с почтителни поклони и излезе.
          Стремски си тури шапката, за да излезе също, да иде да обядва с графа. Ненадейно видя на кръглата масичка, на същото онова място, дето беше стоял цилиндърът на Дразински, един плик. Стремски го взе и го прегледа... Той беше дебел.
          - Забравил си е писмо този Дразински - каза той, но веднага почервеня, като видя с много ситни словца името си написано на пликът, и отдолу пак с такива словца в скобки: „С пятью тысячью рублями.“
          Тоя плик с тая съблазнителна цифра, оставен от Дразински тъкмо до сестриното му писмо, сякаш че казваше мълчаливо: „На това писмо ето отговора!“
          Без да разпечатва плика, Стремски се затече при прозореца и видя на улицата Дразински, като си отиваше.
          - Мосье Дразински! Моля повърнете се малко! - извика му той.
          Дразински веднага се повърна назад, като си бъбреше: „Що? Може да е недоволен от това... Другите двама - по хилядо само, и възхитени останаха. Ну, няма да се караме с мосье Стремски най-после...“
          Дразински се появи пак в стаята с усмихнато лице. Стремски му каза, като държеше плика:
          - Господин Дразински, вие забоварихте това писмо на масата.
          Дразински отговори ухилено:
          - То е за вас това писмо, любезний мосье Стремски... То е, позволете да кажа, един деликатен знак на нашето уважение, на нашата предварителна благодарност...
          Стремски го пресече побледнял:
          - Това писмо с пет хиляди рубли не може да бъде оставено за мене, господин Дразински. Гласът му тръпнеше.
          - То е на ваш адрес, позволете...
          - Аз ви казвам, че вие сте сгрешили името, това писмо е било назначено за един мерзавец, но не за Стремски.
          Дразински, страшно смутен, отстъпяше.
          Стремски викна гневно:
          - Идете да търсите вашите хора другаде, господине! В тоя дом няма чест за продан. Един българин за никакви милиони няма да стане съучастник в отравянието на руския салдатин с хляб, смесен с пясък, какъвто навярно ще констатираме вашът. Задръжте тоя подкуп за други, прилични вам, и марш оттука!
          И той му хвърли плика в краката и му посочи портата.
          Дразински дигна плика и излезе, като се кланяше. Стремски ходи няколко време развълнуван яз стаята си. Той се не побираше в себе си от мисълта, че този евреин е можал да го мисли способен да се продаде... Тая мисъл го доведе на друга - още по горчива: вероятно Дразински си е позволил това с един българин, защото други са го насърчили, като са приемали подарките му. Дразински се хвалеше с голяма дружба с господина Филовича. Мигар сам Филович, който му го препоръча, да е съветвал на евреина смелостта за такава сделка! Невъзможно! Филович, човек с доволно широка съвест, познаваше впрочем добре Стремски, той можеше да го счита способен на всяка друга слабост, но не и за безчестност. „Такова предположение не трябва даже и да допускам“ - помисли си Стремски.
          Погледът му падна на разтвореното писмо от сестра му Мита и той го прочете пак. В очите му пак бликнаха сълзи. Това писмо, проникнато с такава истинска, сърдечна скръб, с такава висота на чувството, контрастуваше ярко със сцената, която току-що се разигра тука... И пак му се представи в умът съдебното решение, увиснало заплашително над пепелището, и белите обявления, залепени по улиците.
          - Сега пари! - каза си той и се улови за челото.
          Пари ли? Той ги имаше преди малко пет пъти повече!
          Очите му случайно се спряха на един малък портрет на стената - това беше бащиний му образ.
          - Тате - каза си той, - ти ми завеща две наследства само: едно пожарище и твоят честен характер. Първото съм безсилен да спася, прости ме. Второто - свято ще запазя, тате, кълна ти се!
          Очите му се просълзиха.

съдържание | съдържание | следваща глава