Рангел излезе заедно с Митка, чието нещастие го покърти.
Той веднага се привърза към него, а Митко с благодарност видя това участие.
Одеве - двама непознати, сега те вървяха из улицата приятели искрени. Тоя
скитник и изгнаник намери брат в този окаяник.
Митко се ожени още на втората година от своето настаняване
тука на служба стражар. Той видя най-напред Замфирица на полето, когато
се завръщаше с една скъсана омбрела от Бунарджикът, с полски цветя в ръцете,
закачайки се с трима войника, които й скубеха китката. Това виждане беше
доста да се влюби в нея и да подири де живее. Запознаването им стана много
лесно, той не пита никого за живота на харесаната мома, сгоди се и се венча
за нея.
Замфирица беше хубавица. Развратна още от малко момиче,
тя принадлежеше към ония фамилии крайчански и сиромашки в Пловдив, които
прояждаше нравствената развала още в турско време. Майка й, възпитана на
коленете на турските ефендета, направи и дъщеря си подобна на себе и тя
от рано затъргува с нея. Но Замфирица не можеше да следва открито престъпната
си привичка, ней беше нужна заслоната на един законен мъж, за да не я стесняват
моминските съображения при развратствуването. Тя намери в простодушния
Митка този мъж и успя така да го обае и привърже към себе си, щото сега
Митко, до полуда влюбен в нея, въпреки явните й измени и позора си, не
можеше да се реши да иска развод. Колкото по-силни страдания му причиняваше
жестоката жена, толкоз по беше уверена, че държи здраво в ръцете си този
безхарактерен и безизходно впримчен в мрежата на сладострастните й ухищрения.
Митку се чинеше, че ще умре, ако го разделяха от нея. Но дошел до отчаяние
от многото страдания, той реши да дойде днес у Стремски, да се пооплаче
и да поиска помощ... против себе си.
Нещастният!
Из пътя Рангел ободряваше Митка и псуваше жена му: той
я считаше вече чужда на двамата. Неговата груба, но здрава мисъл не можеше
другояче да я цени. Така неусетно минаха през главната улица на Джамбаз
тепе и се спряха при Хисар капия.
- Къде отиваш ти? - попита Митко.
- Никъде. На тука ли живееш?
- По-надолце: ...Ако щеш, ела да ми видиш вратнята, та
да знаеш...
Рангел се съгласи. Смъкнаха се надолу из тесните криви
улици, потулни гнезда на сметове, миязми и разврат, завиха из една безлюдна,
влезнаха в друга заглъхнала сляпа улица. В тая улица живееше Митко, в къщата
на баба си - Замфирицината майка.
Току-що Митко посочваше вратнята, той забележи, че тя
се беше отворила и пущаше някого там - Митко видя само един човешки лакът.
После вратата се слабо хлопна. Митковото лице пожълтя, едно премаляване
го обзе и той щеше да падне, но се опря на Рангела.
- Аз не мога! Погледни ти из дупката кой влезе там - пошушна
Митко на другаря си, а той седна на един камък до зида и хвана главата
си с две ръце.
Той не видя Рангеловото лице как стана страшно и как Рангел
се хвърли като див към портата със стиснати юмруци. Кръвожедния нагон у
тая дива природа се пробуди. Той не знаеше ще бие ли, ще пребие ли, ще
убие ли.
Въпреки очакването си, той намери вратнята, че поотзяваше.
Той погледна навътре и видя на двора една жена с торба на гърба. Една селянка.
Замфирица със синя рокля, с кокичета, втъкнати в черната коса, с лице безочливо
и хубаво, приказваше на тая селянка.
- Няма го тука Митка! - казваше тя сопнато на гостенката.
- Невясто, да го почакам тогава - каза селянката.
- Тука няма какво да чакаш... Той чак довечера ще дойде
- отговори нетърпеливо Замфирица.
Селянката не се дърпаше, макар че Замфирициния поглед
и казваше, че трябва да си отиде.
- Как сте с Митка? Чувам, че не си живувате вие? - попита
внезапно селянката, па се усмихна, за да не се покажат думите й много сурови.
Замфирица прибледня.
- То не е твоя работа, бабичко! Хай иди си! - и тя й посочи
вратата.
- Недейте, мари синко, не го мъчи горкият... Посърнал
и почернял е, да ти домилей... Не прави така, баба!
Селянката се усмихваше, но Рангел видя, че си обриса очите.
Замфирица кипна. Лицето й доби нов цвят: божуров.
- Махай се оттука, дърта селаченко, дошла си да се лигавиш!...
Иди си! Кой те пита коя си!
Селянката поиска да я предобри, като видя, че молбата
й наместо да я смекчи, разгневи я още повече.
Но Замфирица я засипа с цял потоп оскърбления и хули,
а слисаната селянка, вдигнала две ръце, викаше само: „Чакай, баба!“ и се
дърпаше към вратнята, пред нападателните движения на младата.
В тоя миг Митко влезе вътре тичешката.
- Мамо! Мамо! - викаше той, като я хвана за рамото: - Мълчи
си, не я сърди!...
- Синко! Изгори те тая! - извика отчаяно майка му, чиято
душа, прекипяла от горест, поиска да си излее теготата.
- Замфиро, не хващай кусур на стар човек... Хайде, мамо,
да излезем, булката е сърдита.
- Води я! Води я поврага майка си! - викаше Замфирица,
като си отиваше към къщи и сбираше по земята изпадналото от косата й кокиче.
Тя зърна Рангела, който още стоеше като вкаменен на портата.
- Какво зяпаш тука бре, дриплю! - извика му тя и се спусна,
та хлопна портата и я заключи.
Митко и майка му клекнаха на ъгъла на улицата, да си изказват
жалбите ниско.
Рангел се повърна назад със стиснати зъби от ярост и с
юмруците още неразтворени, сякаш искаха да пребият някого!
Убийцата на Юсуфа действително беше сега страшно нагневен.
Видът на тази човешка жестокост го ожесточи и направи способен за по-голяма.
Вроденият кръвнишки нагон у тая люта и при това добра душа се пробуди внезапно.
Милостта го покърти, негодуванието го озвери. И той вървеше скоро, намръщен
и със свиреп поглед.
Скоро той пак мина под старовремската арка на Хисар-капия
и излезе на мегданът Джумая.