Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Шеста част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

II. СЛАВЯНСКИЯТ ЗВУК НАД ЕЗЕРОТО

 

 

           Тука езерото е най-широко. На срещний му северен бряг, отдясно и ляво на Лозана, се редяха живописните, потънали в кичести зеленини селца, вили, шалета, благодатни кътове на мир и поезия, свързани с имената на славни мъже, които са гостували в тяхното лоно. Гледката въз езерото беше възхитителна. Гладката повърхност отразяваше светломодрата небесна синева. Високата планина над езерото се продължаваше в дълбините му, треперлива и бърчелива - от нежното клатене на синия вир. Хладния ветрец, цалувал вечноснежните чуки на Оберландските Алпи, милуваше нашите пътници и развяваше космите над челото на Невянка. Параходът излезе пак нашироко. Когато зави зад носът на Ивоар, те видяха Женева, кацнала напето в дъното на езерото.
          На едно седалище близо до тях се заговори руски. Те се обърнаха при чуването тоя роден звук. От няколко месеца те не бяха чули славянска реч, изгубени в океана на латинския мир. Там седеше и гукаше една двойка. Момък и девица. Момъкът, белолик, с черни извити вежди над черни живи очи; момата - много мила, стройна, с очи вакли, почти сини, тъмноруса коса и звучен глас. Тя беше облечена спретнато, просто.
          - Облог правя, че момъкът не е русин - забележи Найден.
          - Наистина, по физиономия не прилича... Чакай, та той и произношение има не руско. Той произнася мы твърдо, както всички българи, които говорят по руски - каза Невянка, като се вслушваше. - Аз съм уверен, че е българин студент. Тук в Женева има много наши студенти.
          В това време рускинята казваше:
          - Енчев, дайте, пожалуста, бинокл - като се взираше в един параход, който се задаваше отсреща.
          - "Енчев"! Това е българин - каза Найден, - чу ли?
Невянка потвърди.
          - Ние можем да рискуваме да го попитаме за Киркова: четири дена назъртаме да срещнем българин и напразно... Само утре сме тука... Как мислиш, да обезпокоим ли тия, вероятно влюбени и щастливи славяни?
          - Можем. Ние сме пътници. Па и мене отдавна ме сърби езика да погълча руски... А тая рускиня прилича силно на една моя съученичка в Николаев, но не е тя...
          Стремски приближи към двойката и като поздрави вежливо, каза на момъка по руски:
          - Извинете, чувам, че говорите руски... Позволете, вие сте тука студент?...
          - Да - отговори оня, когото рускинята нарече Енчев, като изгледа любопитно българите, когато другарката му втренчи очи в Невянка.
          - Извинете за моята нескромност: не сте ли българин?
          - Да българин. А вие - също? - попита студентът по български вече.
          - Да, от Южна България.
          Студентът стана.
- Драго ми е: Енчев! - и подаде ръката си на най-дена и на Невянка.
          И те се назоваха.
          Енчев ги запозна и с другарката си: мадмуазел Вера Василиевна Римницова, дъщеря на един от професорите в университета.
          Зафана се много задушевен разговор. Енчев се оказа крайно приветлив момък. Той им говори за българите студенти в Женева, за живота им, за себе си. Той бил родом от Дряново и следвал курса на философията. Той попита за новини от България, които Стремски не можеше да му даде, като я беше напуснал отдавна.
          Енчев впрочем само тъй попита: той се малко интересува от политиката. За него - науката. Науката трябва и на България. Широки полета за духовна деятелност. Младите сили към тях трябва да се стремят... Политиката е шум и страсти. Науката е безценен склад, който не гине... А малко ли има да се работи, да се изследва, да се изучва, да се посява, да се гради? Ето защо той ще се посвети само на научна деятелност и за нея само се готви тука... Политиката нека я вършат други. Тя е тъй лесна! И жал, колко умове силни и добри, и полети благородни затъват в тинята на политиката и умират! Доста политика: наука повече, знания, светлина!... Гетевите предсмъртни думи: "Светлина, светлина дайте!" - на България най-много приличат да ги казва...
          И мадмуазел Римницова твърде мило се загълча с Невянка; тя не преставаше да я фали за нейния руски език - повече да я ободри, защото Невянка ужасно се запъваше. Тя била от Воронеж, но баща й бил професор тука и мосье Енчев се столувал у тях. Пита я за впечатленията й от Швейцария. О, това е чудна страна, вечен магнит за милионерите, за поетите и за любовниците (Вера се усмихна щастливо); препоръча й да се качи на Монблан, поне до Petits-Mulets, щом обича планинските възлази. О, то е чудесно... Шильонският замък не й направил онова впечатление, което очаквала. В поемата на Байрона той е по-страшен и по-поетичен:

На лоне вод стоит Шильон;
там в подземелье семь колонн,
покрити влажним мохом лет...

          И без Байрона тая обикновена кула би остала забравена. Сега привлича поклонници от цял свят. Не Бониваровата участ ги тегли тука, а геният на поезията, на магията на творчеството идат да се поклонят...
          Само поезията може да даде безсмъртие на световните неща... Вера обича силно поетите; от френските й се нрави Мюссе - поет на сърцето, - от руските обича Лермонтова, но сега предпочита Надсона: поезията му е благородна въздишка на една страдающа душа, неудовлетворена от настоящето, но през мрака на песимизмът си вижда зарята на светло бъдаще... При все това Надсон оставя тежко впечатление. О, не са жизнерадостни руските поети -днешни. О, друго е Хайне. Тя го люби страстно, но на немски. На немски е чуден. Например, Борът му:

Ein Fichtenbaum stecht einsam
Im Norden auf Kahler Hoh.

          Божествен просто. Кристална музика на гранитен стих... О, тя се изражава като символистки поет! Впрочем, Вера се интересува и с философията, и със социалните науки; женския въпрос - също. О, той сега занимава мислещите умове в Русия. Тук има няколко курсистки рускини по медицината. Образовани дами и които съставляват Русията за нея... Как се струва на госпожа Стремска типа на швейцарките? Не хубав, нали? Сякаш природата, ревнива да запази обаянието на своята красота, скудно е надарила с нея швейцарките... Особено в тоя кантон: положително грозни. Даже има гушави! Като в Кавказ!... Но, разбира се, никой не иде за швейцарките, а за Швейцария... Какви са българките? Енчев уверява, че не са хубави, а тя вижда сега, че той нагло лъже (и тя се любува на руменината, излязла по бузите Невенкини). О! Тя би желала да иде в България. Енчев й фали чудесните планини, долината на розите и простодушните нрави... Жал, ако тоя прекрасен народ падне под зависимост на Русия. Нека се пазят българите, да се не сливат във великото руско море... Впрочем, Енчев я успокоява в това отношение. Тя обича България като своя родна страна и затова нейното удоволствие е велико сега - да стисне ръката на една прелестна българка.
          Додето траеше тая двойна беседа, параходът стигна до брега и тълпата се изсипа на набрежието при Jardin des Anglais. Слънцето, залязло зад Юра, осветяваше с румено сияние само Монблан в дъното на кръгозора. Студентът и Вера поканиха познайниците си да ги посетят утре. Те поблагодариха, но не дадоха положително обещание: имаха да направят една разходка до Ферней, за да се поклонят на Волтеровата къща и да намерят Кирковата, за която Енчев им даде потребното насочване, а вечерта щяха да тръгнат с увеселителния влак за Париж.
          Скоро Стремски и жена му остаха едни във върволяка, който се стремеше към моста над Рона, минаха го, като една минута се наведоха над зелените като смарагд вълни на реката и запътиха се през rue des Alpes, за да отидат на гостилницата си Hotel de la Monnais, близо до гарата.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]