Найден Стремски имаше двайсет и две години, намираше се в началото на най-разкошний разцвет на младостта, в периода на живота, когато той е богат със здраве и с радост, когато сърцето вярва, душата ламти, умът хвърчи... Той имаше лице бледо, тънко, изразително, черни очи живи, уста женствени под черният мъх на мустаците му в зародиш; снага добре развита, но дръглива; пъргав в движения, сръчен смел, податлив на най-първото впечатление, но способен за зряло мислене.
          От малък жив, събуден, той, въпреки ожиданията, не се отличаваше с успехите си в местното училище в родний си град, към което пазеше непобедимо отвращение. За да се избави от уроци, той по цели дни се скиташе по кърищата, по планината, като се хранеше с дренки или тръносливки, когато не беше успял да тури у тях си под дрехата един самун. Вечер, по гузния му вид, баща му познаваше веднага, че е бягвал от училището, и го налагаше отечески. По природа мек, добър, Найден проявляваше още едно противоречие: имаше нрав упорит в случая, юмрук здрав в борбата с връстниците си и необуздана потребност от движение и салмуване. До тринайсетата си година Найден прекара подобен празен и буен живот, като не беше минал още вторий клас. Баща му се намери в чудо какво да го прави. Към учение - нехаен н както се видеше, съвсем неспособен; нрав - лудешки. „Ще остане сляп: наука не учи, занаят не знае... Или хайдутин ще стане тоя кучешки син, чунким все гората гледа да улови, или просяк!“ - казваше баща му сърдито. Така беше и до петнайсетата година. Найден отиваше тром в учението, безполезен на баща си, със сърце на нищо неприлепно.
          Тогава той го прати при един роднина в Цариград, който имаше нужда от човек в кантората си. Подир една и половина година служение, което състоеше в преписване писма и извършване разни дребни поръчки, търговецът забележи, че Найден се залюби в книги и вестници - които той дълбоко мразеше в Бяла черква. Най-напред той се зарадва, но скоро хвана да се въси: Найден пренебрегваше длъжностите си в кантората, увлечен от прочитане. „Той е за даскал наш Найден, не е за търговец“ - каза си сродникът му и реши да търси сгода да се отърве от услугите му. Случаят му дойде на помощ: турското правителство беше открило няколко места в цариградский лицей за българчета. Найден попадна между избраните, които щяха да се учат на правителствени средства.
         Не щеш ли, ленивият и негодният в Бяла черква ученик внезапно се промени: той се отличи с усърдие и с голяма възприемчивост. Той учуди и учителите си с бързото усвояване французкия език, който беше учебния, и със страстната си любов към науката. Когато баща му научи това приятно известие, очите му се наляха със сълзи и от благодарност за успехите му, той определи Найдену по една лира за харч на месеца. Найден свърши бляскаво лицейския курс миналата година и сродникът му, възхитен от него, обеща му да го поддържа две години в Париж, за да следва правото.
          Но политическите събития, които подготвяха и направиха неизбежна войната между Русия и Турция, задържаха горещия Найден в Цариград, занят с писане дописки за европейски вестници и за българските в Румъния. Подозрян от турците, той биде хванат и изпратен в Балъ-Кисал в Мала Азия на заточение. Там той чу за обявлението на войната, за минуването Дунава от русите и за първий бой при Плевен. Той лудееше от желание да се найде в България, на която съдбата решаваше оръжието. Един арменец, приятел, му помогна да избегне из тоя отстранен град и да достигне безбедно Смирна, отдето отиде в Цариград. В къщата, дето се скри временно, намери го един приятел българин, също готов за бяг. Той беше военен доктор, възпитаник на императорското медицинско училище, изпращан при табора в Арабия и избягал от турския параход в минутата на тръгването му. Тук размениха дрехите си, докторът се спаси, като отплува за Атина, а Стремски навлече военния мундир и се качи на железницата, за да иде в Пловдив. Под покровителството на униформата на турски колагасъ и при знаенето турския език, той мина за турски военен лекар и никой не подозря, че има пред себе си бежанец българин. Току-що дойде в Пловдив, пристигна известие, че Гурко минал победоносно Балкана и Средня гора и заедно с другите градове на Северна Тракия и неговият роден град е освободен.
          Тогава той полетя към Бяла черква - пак във военната си униформа, станала необходима за безопасно пътуване из един друм, пълен с разярени тълпи бежанци турци, прокудени от руския страх - и се хвърли в обятията на родителите си, като плачеше от радост, че вижда отечеството си свободно. Баща му неизказано се зарадва, че го видя жив и здрав. Найден беше порасъл, наедрял, хубавец под този военен мундир със златни галони и сребърни змийчета на вратника. Но тая лъскава униформа, сега омразна за окото на българина, Найден замени още сутринта с шаячеви дрехи.
          В това време Бяла черква беше доста безпокойна от обрата, който бяха взели военните действия в Тракия. Градът особено се тревожеше, че преди десетина дена беше изпращал в Казанлък, до генерала Гурка, депутация да го поздрави и да изпроси изпращането в Бяла черква, жедна да види руси, няколко казака, за да им се порадва. Един отрядец от петнайсет души казаци, с дълги сулици, побити в стремената, предвождани от един млад, голобрад есаул, беше посетил града, който го посрещна възторжено, с цветя и дарове, и нагости и след един час бавене, бе си отишъл назад в Казанлък. Белочерковци помислиха, че всичко е свършено. Един турчин беше съсечен в конака; а куцият чизмар Капасъзът, наричан още и Редакторът, пиян, както лани, пред въстанието, метна се на гърба на един турчин пътник и го язди триумфално половина километър извън града!
          Този най-знаменит в живота на града ден го погуби. Бяла черква сега беше нащрек, всеки ден плашена от зловещи слухове за нападане от башибозуци... Тя беше решила да се пази, уверена, че русите ще надделеят и няма да закъснеят да дойдат на помощ. Но пътник не можеше да проникне, за да донесе каква-годе вест - съобщенията с външния свят се бяха прекъснали. Дене и ноще пазеха стражи по краищата. Найден взимаше живо участие в организуването на отбраната. Тия залиси и безпокойства не му оставиха възможност ни веднаж да се разходи по местата, свързани с неговите юношески години... На седмия ден от неговото пристигане Бяла черква с ужас се научи за дръпването на Гурка в Северна България. Дръпване трагическо, последвано от смърт, пожари и опустошения - в най-цветущий край на България! Градът в панически страх скокна да бяга през Стара планина. Както всички граждани, и бай Марковото семейство избяга в балканската долина Леевица, като заряза всичко - само душа да спаси от наближающата сган башибозуци, победоносни и разсвирепели. Найден, в бързането през нощта, навлече униформата, която случайно му падна под ръка. В Леевица баща му, страдающ от стара астма, почувствува, че не ще може да се изкатери по урвата на Амбарица. Трябваше кон, но кон не можеше да се намери тука. Биде решено Найден да потърси в някоя планинска колиба или в Троян добитък за баща си, като изведе със себе си из урвата и майка, братя и сестри.
          Найден, в горещината на младостта си и с героизъм, който се равнеше само с любовта му към болния и обичен баща, се залови с мъчната си задача. Още вчера на върха на урвата той повери домашните на един бащин си приятел да ги отведе за Троян, дето отиваха всичките бежанци, а той удари пеше наляво по стръмния хълбок на Амбарица, та зави в долът на Осъма и през нощта стигна в Троян. Без да почине, той яхна купения скъпо кираджийски кон и тръгна пак за към Леевица с душа, изпълнена от безпокойствие и лоши предчувствия за съдбата на баща си... Подир двайсет и осем часа непрестанно пътуване през върхове, урви, долове, гори той достигна днес следобед при лявото рамо на Амбарица - за да научи гибелта на баща си и да се намери на един косъм от своята.

съдържание | съдържание | следваща глава