Съединението осъмваше втори ден.
То стана.
България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело.
Никога революция не изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната
тишина; тя се показа най-естествена, защото беше най-справедлива. На това
се дължи и невероятно бързото й и пълно възтържествуване. Когато Гладстон
чу за нея, той каза: „Странно как тая раволюция чака седем години. Барутът
за нейното пламване се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския
договор.“ Един български държавник в княжеството каза: „Съединението беше
такова национално нещо, щото първия пияница, който би извикал в пловдивските
улици: „Долу Румелия!“ щеше да го направи. И наистина в наше време надали
е имало друга революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика
единодушните ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава
гореща симпатия от човечеството и да събере като във фокус душата на цял
един възхитен народ - като революцията за съединението. Омразната присъда
на Берлинския договор, която изкуствено и противоестествено разкъса един
целокупен, неразделим народ на няколко части, чрез насилствени граници,
беше осъдена от разума и историята още в самото си начало. Лорд Биконсфилд
считаше най-голяма слава на своята дипломатическа кариера - намаляването
на България чрез образуването на Румелия.
Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата
подигравка на съдбата с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи
пресмятвания на дипломацията. Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес
изрази надежда, че делото му ще бъде трайно. Този велик държавен мъж се
излъга: той нито се сещаше да помисли, че съществува един друг фактор,
който казваше: не! - българския народ.
*
Революцията за съединението се извърши леко, тихо, бързо,
безкръвно. Тя стана толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива
и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс. Правителството
падна, както никое правителство не е падало: без борба, без противение,
без да причини или даде жертва. Революцията прегърна и завърши народът,
а я почна една партия. Защото всичките преврати така ставаха. Куп недоволни
хвърлят кликът и ако той говори на сърцето на народа, ако отговаря на неговите
ламтения, жажди и национални идеали, той, народът, се отзовава и дава ръка
на първите, готов да даде и кръвта си. А идеята за съединението беше срасната
с душите и със сърцата на целия народ, тая идея беше повече от един инстинкт,
тя беше един догмат, неоспорим, неоспоряем, посеян в дълбините на народното
съзнание. Въпросът: „Добро ли е?“ никога от никого не биде подигнат; въпросът:
„Време ли е?“ - той се задаваше. И идеята за съединението беше едно вълшебно
знаме, което събираше народа около партията, която го издигнеше. И това
съблазнително знаме фатално трябваше да бъде дигнато в разгара на партийните
борби. На 1884 година го дигна Народната партия, като извика една мирна,
но грамадна манифестация на народното желание. Народната партия се ограничи
с тоя нравствен протест и не отиде по-нататък. Когато взема властта - тя
още по-малко кураж почувствува в себе си за насилствен преврат на режима,
преврат, чрез който, като хвърляше на риск облагите на положението и престижа
на властта, туряше и бъдещето на отечеството пред страхотиите на неизвестността
и себе си - пред ужасна отговорност, която тя нема̀ храброст да понесе.
Това малодушие се градеше толкова въз чувство на егоизъм, колкото и на
патриотизъм. Последвалите събития оправдаха страхуванията й... Вината на
Народната партия не е, че не направи Съединението, като дойде на власт
- революциите не се правят от правителствата - а е, ако може да наричаме
вина фаталните закони на историята - приемането властта, след като се обяви
против Източна Румелия, която сега трябваше по силата на нещата да управлява,
сиреч да закрепя, и се постави в противоречие с програмата си. Прочее,
великолепна и благородна почва за борба се отвори на опозицията, която
беше Народната либерална партия. Понеже правителството се умълча, тя викна
и грабна знамето. Ролите се промениха. Тя поиска гръмогласно съединението.
Тя сега съвършено не мислеше тъй, както мислеше на 7 априлий лани, когато
на всенародния вик: „Да живее Съединението!“ отговаряше с възванието си:
„Братя, това наше народно желание е неосъществимо... Часът за Съединението
не е ударил още.“ - Тя тогава бе на властта. Сега тя намери изведнаж,
че тъкмо е ударил часът за съединението и народното желание е осъществимо!
Истина, сега тя пък беше в опозиция и промени очилата... Рядко са опозициите
у нас, които се замислюват пред избора на средствата си в борбата си. За
тях няма добри и лоши, нравствени и безнравствени - има целесходни. Ако
правителствата имат над себе си и над действията си винаги дебливия надзор
на общественото мнение, опозициите имат развързани ръцете си, за тях не
съществува юздата на отговорността. Една опозиция никога не губи от една
революция, даже и от най-пагубната за страната, защото няма какво да изгуби.
Напротив, тя печели. В дадения случай Народната либерална партия имаше
само шансове за себе си. А тя нема` нужда даже да подготвя духовете: Народната
партия беше й чудесно улеснила задачата с ланската си съединистическа агитация.
Прочее, революцията стана моментално, с водевилна лекост. Една рота от
милицията извика пред южната порта на конака: „Да живей Съединението!“
и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в приказките на „Хилядо
и една нощ“ прави чудеса думата: Сезам.
И в същия ден целия български народ, в Южна и Северна
България, се откликна с възторг и се притече на помощ.
*
Истина, подобни крупни политически събития като една революция
имат по-сложни причини. Идеята е основната стихия, но на нея куп други
елементи се налепят, куп интереси, куп страсти, съвсем чужди ней, на тая
идея, се преплитат в нея и стават толкова пружни, съдействующи на целта
й чрез пробуждането и наежването колективното чувство на народа и са искри
тоже, хвърлени във възпламенителната почва, готова вече сама да пламне.
Има недоволните умове, неутолените жажди, има възбудените охоти, уязвените
самолюбия, онеправданите и обидените и жертвите на настоящия ред: има фалангата
на разпалените глави, на бълнувачите за подвизи и за слава, на изтръпналите
в бездействие сили, гладни за да се изхарчат в бурна и ратоборна деятелност;
на преситените в охолността и мирът души, жаждущи ново, за да се освежат;
има тъмния рой от човешки страдания, от нужди, от бедности, раздражени
от вида на чужди благувания, от безизходности и униния, които търсят един
лек, една заря, един спасителен обрат на съдбата си в политическия прелом;
има най-после демоническия сонм на ужасните омрази, на безпощадните мстителности,
на слепите и свирепи зависти, на бесните злорадства и всичкия кипеж на
калта, напластена в дъното на отровените души.
Всичките тия хилядни двигатели присъединяват полезните
си усилия към работата на гигантския идеен лост, за да превърнат и сгромолясат
зданието, осъдено на разрушение.
*
Септемврийската революция едвам екна из Пловдив и народът
я прегърна. Народът, зет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо,
мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като
дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен,
видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не
пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, неговът
естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти,
народът нема̀ време да се губи в ситнежи, да изследва тайните побуждения,
да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно
движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му.
Когато лани му поискаха моралната подкрепа на съединението, той я изрази
чрез двеста и шейсет митинга; когато сега му поискаха помощ в кръв, той
прати петдесет хиляди свои сина на границата. Той не резонира, а чувствува,
дава, мре. Сюблимно дете в обикновено време, апатично, тежко, дори тясно-егоистично,
а в критически час - цяло нерви, огън и преданост.
При всичките примеждливи и дълбоки потреси, които революцията
довлече за България, тя има̀ в своите първи часове, в първите си два акта:
провъзгласяването Съединението и сръбската война - благодетелно влияние
върху морала на българския народ. Тя подигна духа му, пробуди чувството
на народната му гордост, внуши му доверие в силите му и изтъкна в много
рязка форма неговата политическа личност. Тия две събития - ний не се косваме
до тяхното политическо-икономическо значение - имаха действието на освежителна
буря върху душата на българския народ, уморен от непрестанните партийни
шумове; заглушен от грубосебелюбивите вреви на честолюбците, жедни за власт,
приплетен неволно в техните интереси; издребнял в едно съществувание монотонно-крамолно
и ялово, лишено от високи вълнения, които могат да дадат само отечествените
идеали, но не партийните програми, хилядния път, изневеряван от тях...
И България усети в гърдите си закипяването на най-благородната кръв; нейните
застоели нравствени и физически сили найдоха изведнаж широко поле да се
развъртят; България се почувствува млада, жилава, идейна, способна пак
за великите саможертвувания. Ентусиазмът, чувство величествено и възродително,
непознато в настоящия си вид от седем години на българското сърце, сега
го възпламени, подмлади и направи да тупа със стихийна мощ. Тоя живителен
лъх от бодрост и вяра се косна до всичко, проникна във всичките пластове,
вля своята освежающа струя във всичките кътове на народната душа и я възвиси
до величието на съдбоносните събития.
*
Септемврийската революция беше не само политически преврат,
тя беше преврат и в българската история. Шести септември пресече като с
нож нейното течение из естественият й път и блъсна бъдащето й развитие
в нова посока, неизвестна и примеждлива. От 6 септември токът на нашия
исторически живот напусна матката си из равната, еднообразна, макар и траповита
долина, и удари през бреговита страна, пресечена с дълбоки долове, с каменисти
прагове, скалисти и тесни клисури, препречена с урви и препятствия. И той
затече пенлив на буйни водопади, като изхарчваше енергията си в борба със
стихийни прегради, за да си отвори свободен път, който минава̀ и в подземни
канали, дето свободният му устрем бе потиснат и задушен от мрачни канари
и пак изскокнал на свобода. Движение нанапред на млад великан, което събуди
с гороломния си шум далечните екове и възбуди удивление с проявлението
на мощна жизненост и здрава кипяща кръв. Движение гръмливо, славно и ялово:
колосален запас от сили, прахосан в десетилетни изпитни и лутания, додето
най-после струите му, размътени и уморени, да найдат пак равната долина
- напусната по-рано.