Бързи стъпки се чуха по стълбите, веднага се бутна вратата му и едно момче влезе в стаята, запъхтяно.
          Той позна слугата у Драгини.
          При видът на това момче сърцето му затупа: всичко, що стоеше близо до Драга, беше му обично и го вълнуваше. А в тая минута той усети, че има нещо необикновено.
          - Що има? - попита той.
          - Господин Стремски, господаря ви вика да дойдете у дома - отговори момчето.
          - Какво има там?
          - Не знам.
          - Кой е там още?
          - Господарката и кака Драга, и господин Голичев. Само те са. Рекоха да дойдете веднага.
          Всякакви предположения дойдоха па ума на Стремски. Но най-правдоподобна прнчина, за да го викат тоя късен час, му се видеше дуела с Веригарова, за който без друго са чули.
          „Ще ме раздумват - пошушна си той. - Ако мислят да ме убедят да отстъпя - то не ме познават добре.“
          И той си тури шапката и излезе.
          Той си мислеше из пътя, че ще има случай още тая нощ да бъде успокоен от Драга. Той щеше да я пита за декламацията и щеше да чуе заслужений отговор, с който Драга е приела дързостта на Веригарова.
          Къщата на Иваница Филович беше доста далеко. Нощта беше тиха и звездна. Стремски бързаше и все мислеше за причината, за която го викат, и тая причина все намираше в дуела.
          Още като влезе в зиналата порта на Драгини, той разбра, че в къщата става нещо необикновено. На осветлените, с неспуснати завеси прозорци на гостната стая мяркаха се сенките на домашните; смутени гласове излазяха оттам, цялото жилище носеше печат на безпокойство.
          На двора някой тичаше насреща му. В сумрака Стремски разпозна Драга.
          Тя дойде при него и го улови за ръцете.
          - Какво става у вас, Драго?
          - Найдене, извини, че те обезпокоихме!... Голямо нещастие ни се случи!...
          Смаян, стреснат, Стремски не знаеше какво да мисли.
          - Какво има, за бога, Драго? Кажи ми! - извика той енергически.
          - Голям кахър... Позор за нашата къща... Кака бегала!
          - Светлина?
          - Да, бегала на Гюргево.
          - Та кога? Преди половина час беше на бала?
          - Щом се върнала, отишла и се качила на парахода.
          - И защо бегала?
          - Ела вътре, ще узнаеш подробно. Мене ме е срам да ти отговоря... Чакат те с нетърпение тати и мама, и зетят.
          В гостната стая, богато и пременено накичена, осветлена от скъпа бронзова лампа, той намери съвършена деморализация. Филович - человек петдесет и пет годишен, с едро грапаво лице, събудено, брада и коса прошарени, облечен в халат и по чехли - гълчеше нещо неразбрано, силно ядосан, позеленял; Драгина майка - жена възрастна, с длъгнесто подпухнало лице, с признаци на минала хубост, в модно скроений си чар бален фустан, с който още остаяше - разплакана, чупеше ръце безнадеждно. Голичев, също в редингота си, седеше мълчаливо на канапето, с ръце, немощно облегнати на колене, и с глава увиснала, като мъртвешка. Той приличаше на човек, зашеметен от един удар в темето.
          Двегодишното му дете, стреснато от всичко това, което гледаше, седеше уплашено в краката на масата.
          - Уредихме я, господин Стремски! Опозорихме се! За смях станахме... Видите ли какъв скандал в нашата фамилия? - вайкаше се Филович, убит от скръб.
          - Каза ми Драга - отговори ниско Стремски.
          - Викахме те, като наш най-близък приятел, да се разговорим, да ни помогнете с твоя съвет. На чужди хора не дръзнахме да обадим, от срам...
          - Благодаря за доверието ви... Но обяснете ми едно нещо: защо е бегала госпожа Светлина? И при кого?
          Тия питания се отнасяха главно към Голичева. Голичев не отговори нищо. Той си остаяше в прежнето омаяно и обезкуражено положение. Сякаш не се досягаше до него онова, което тъй вълнуваше другите,
          - Бегала е при някой си руски офицер, при някой си маскара, Волски! - каза Филович. - Вижте какво билетче е изпуснала оная безумница, като е бързала - и той посочи на едно писъмце въз големия албом на масата.
          Стремски взе записката и прочете следните редове:

 

„Дорогой Свет мой,
Я переменил адрес. Буду ждать тебя в гостиннице „Гривица“. Спеши.

 

                                                                                           Волски“

 

 

           - Да, гостинница „Гривица“ има в Гюргево - забележи Стремски.
           - Поразеният чапкънин! Излъсти я! - издума госпожа Филович горчиво.
           - Не поразявай другите! - изгълча Филович. - Тя е виновата...
           - И какво й липцуваше на тая магарица! Гладна ли бе остала или жъдна, или гола?
           - Ти не знайш ли? „Студен хляб жена не бий, ами топъл!“
           - Боже! Как ще се осъмне утре? И как ще се гледат хората в очите! - пъшкаше госпожа Филович. - Кажете, господин Стремски, какво мислите, че е добре да сторим?
           - Какво ще сторим? - извика гневно Филович. - Трябва да я върнем назад. Стремски, как мислите?
           - Съвършено като вас. Госпожа Светлина трябва да се застигне в Гюргево, още тая нощ, още сега - утре ще бъде късно негли. Поручик Волски отива за Русия... Разбирате... По тоя начин и скандалът ще се задуши още в началото си, и всичко може да се поправи.
            После, като се обърна към Голичева, прибави:
            - Бай Никола ще бъде великодушен към грешката на госпожата. Само с прошка и благоразумие се уравняват семейни раздори... Има ги навсякъде.
            Госпожа Филович плачеше тихо.
            Голичев внезапно напусна своята апатичност и стана. По неговото убито и изгубено лице имаше дири от сълзи.
            - Аз съм готов да я простя, всичко ще забравя... Аз пак я обичам! - извика той плачевно. - Господин Стремски, вам се моля! Вие ще помогнете! Спасете честта ми, спасете жена ми!
           Стремски гледаше слисано.
           - И ний всички ви се молим, Стремски! - каза Филович, като му хвана ръката покъртен. - Само вие можете да идете и да свършите благополучно... Аз да идех...
           - Какво, ти си болен, Иваница! - каза жена му.
           - Да иде Никола - скарани са, тя ще се уплаши, ще бяга, няма да се видят в очите; даже... Ти само имаш авторитет, Светлина те почита: ще се засрами от тебе... Направи това за нас, Стремски: една голяма услуга. Ако не за нас дъртите... направи това за Драга. Сестриният й позор и нея ще опръска... Ти разбираш... Представи си, че правиш това като за твоя сестра!
           - Господин Стремски, на вас е надеждата ни - издума посълзена госпожа Филович.
           Драга се приближи до него, погледна го умолително, страстно, с влажни очи и пошушна:
           - Иди, за моята любов!
           Стремски извади часовника си.
           - Подир по-малко от половина час ще засегне скелята последний нощен параход, който минува по един часът и десет минути. Аз ще се помъча. Сбогом... Препоръчвам ви да се държите спокойно и тайна да остане всичко.
           Филович и жена му, и зет им с благодарност изпратиха Стремски навън. Драга го изпрати до портата.
           - Благодаря ти, Найдене! - каза му тя и в нощния полумрак прелестното Драгино лице се приближи до неговото и едни очарователни уста чакаха, просеха целувка.
           - Поздрави кака от мене! Моли я, доведи я... Кажи й, че тя ме убива.
           - Драго, за моята обич няма невъзможно. Надявай се!... Само парахода да не изпусна... Сбогом!
           - Сбогом! До виждане! - звънтеше Драгиний глас из тъмнината, дето изчезна Стремски.

съдържание | съдържание | следваща глава