Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Седма част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XIV. УЖАСЪТ НА РАНГЕЛА

 

 

           Рангел се измъкна из кръчмата скришом, защото нямаше пари да плати. Той си остави пушката в залог. Утре щеше да иде у Стремски, за когото се научи, че си бил дошъл, да го поздрави и да получи парична помощ, каквато Стремски щедро му бе давал винаги, в нуждата му. Рангел пък обичаше Стремски повече от брат и от баща. Той пазеше към него чувство на сляпа привязаност, готов на най-големи жертви и подвиги, ако Стремски му ги поискаше. Той го беше очаровал с добрината си. И сега Рангел нямаше другиго в Пловдив, у когото да намери топло участие и съвет, и помощ. Когато идеше у Стремски - лани, преди затварянето си, той се чувствуваше като в свое семейство. Само там убиецът и скитникът, гонен от законите, изключен от обществото, прокуден завинаги от родното си място, срещаше кротки и човешки отношения, съчувствие и почти уважение.
         Той мислеше това нещо, когато минуваше край градската градина, за да се изкачи по тясната улица към Сахат тепе, дето щеше да нощува в един бедняшки хан. Градския дом беше цял осветлен още, бидейки сборното място на политическите главатари, които разискваха и взимаха решения, диктувани от положението. Файтоните сновяха непрестанно.
         Нощта беше тиха и звездна. Акациите в градината се тъмнееха и покриваха с гъст мрак тесните алеи, зашумели от върволяк. Пред входа й фенера, прикован на черницата, хвърляше бледа светлина въз тротоара и улицата. Подадоха се там един стар господин и една госпожа млада, те зовяха един файтон, който отминуваше, без да бъдат чути от возача. Рангел се повърна, затече се по него и го извика. Файтонът дойде насам, Рангел си продължи пътя и се срещна с двамината тъкмо когато щяха да се качат. Господинът поблагодари услужливия селянин, но веднага се вторачи в него, па му каза:
         - А бе ти ли си, Рангеле?
         - Бай хаджи Евтиме, аз съм! - извика радостно Рангел, като позна и той на фенеря стареца и госпожа Стремска. Па свали шапка и цалувà ръка на Невянка.
         - Добре дошли, госпожо! Какво правите? Здрав ли е господин Стремски? - питаше Рангел, светнал от щастие, че вижда любимите хора, но веднага забележи, че госпожа Стремска плачеше: сълзите на очите й блещяха, като ги огряваше фенеревия светлик.
         - Ох, Рангеле! - изпъшка Невянка, като си забриса очите.
         - Не го знайм, чичовата, къде е сега. За него сме тръгнали като луди - отговори хаджи Евтим.
         Рангел слушаше втрещен.
         - Ами къде е господарят?
         - Грабна го полицията тая вечер из къщи... Търсихме го цял час... Едвам сега научихме на трети участък, че го покарали с талига навън, не знаем накъде... Да бързаме, Невенке!
         Изведнаж Рангел извика такова едно страшно "ах"! щото екна улицата, па фукна като светкавица назад и се изгуби в тъмнината.
         Хаджията и Невянка останаха поразени. Те се погледаха в недоумение. Па се качиха на колата. В тоя миг един офицерин на кон, последван от няколко кавалеристи изтупуркаха отсреща, идейки насам. Невянка позна поручика Канелова. У нея блесна искра от надежда. Тя извика:
         - Господин Канелов! Господин Канелов!
         И старецът завика. Но гласовете им се заглушиха от туптенето на конете и поручика не се обърна. Конницата на препусканица изчезна нататък. Да я стигат с файтона беше немислимо. Невянка си кълчеше ръцете отчаяна.
         - Канелов със своите кавалеристи би можал да помогне и да върне талигата. Изпуснахме го - каза обезкуражен старецът.
         - Боже! Боже! - вайкаше се Невянка, като дигна умолително ръце към небето.
         Действително, преди един час двама стражари бяха извикали и отвели в участъка Стремски. Чича му и жена му, уплашени и в голямо безпокойство за него, се спуснаха да го дирят с кола. Борис, който би могъл да послужи, беше тръгнал вечерта с железницата към Харманли. Най-напред изгубиха много време, доде налучат участъка, в който го бяха закарали, без да му бъде обадена вината. После бяха се спуснали да дирят доктора Догански, който би помогнал с влиянието си - най-напред у дома му, после на конака, после на Градския дом - дето привременното правителство правеше събранията си, но го не найдоха. Обърнаха се към други влиятелни лица да протестуват против това насилие и да им искат съдействие и помощ, но едни не знаяха съвсем кой е дал такова разпореждане, а други безучастно дигнаха рамене. Един им даже каза сурово:
         - Ако е отстранен от Пловдив, трябва да е имало защо. Сега сме в критически момент и защитата на отечеството заповядва силни мерки...
         Нямаше помощ. Мъките на любящото Невенкино сърце нямаха граници. Облякла се набързо и небрежно, въз главата просто метнала шал, тя беше прибледняла и нейните бузи облени от сълзи. Старецът я ободряваше, но и той вътрешно силно се мъчеше. Това нощно грабване и отвличане в разгара на една революция беше сериозно нещо и над Стремскевата глава висеше неизвестна беда. Те знаеха, че Найден е жертва на клевета или интрига на душмани, които се ползуваха от размирното време да му направят зло, може би и да го унищожат. Утре, с помощта на Догански и Канелова, щеше да се оправи работата, но дотогава какво щеше да се случи по кърищата с Найдена в тая тъмна нощ, при това изстъпление на духовете? В революция всичко е възможно да стане и като стане веднаж - това за това.
         И колата трещяха из улиците, носейки двамата души, с дълбоката скръб в сърцата им, страхове, негодуване и горко чувство на пълно безсилие.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]